"Бог мрази всички ни" (откъс)

Дафни обичаше скоростта. Не в общоприетия смисъл; тя рядко превключваше раздрънканата си Хонда Сивик по-нагоре от трета скорост. За Дафни състезанието се провеждаше в коридорите на ума й, дълги и преплетени като лабиринт, и момичето се нуждаеше от нещо стимулиращо. Кокаин, когато можеше да си го позволи, а когато не можеше - средства за отпушване на носа, подсилени с ефедрин. Но не съм я виждал по-щастлива от онези моменти, в които получаваше пратка със Simpamina, очевидно италианският вариант на „седемдесет и два часа непрекъснат секс, рокендрол и изпълнение на слугински дейности, извършвани с маниакално „густо".

Последвани незабавно от четири часа параноични халюцинации, яростни спорове за безсмислени дреболии и, по време на последната ни седмица заедно, два опита за самоубийство, доукрасени с нападения, извършени със смъртоносно оръжие.

Запознах се с Дафни, когато се върнах в университета - отчаян второкурсник, нуждаещ се от някаква нова работа. Летните ми планове да почиствам масите на снобите в кънтри голф клуба „Хемпстед" се бяха сринали, когато се опитах да мина през една витрина с голф-количка, летяща с пълна скорост. Пасажерката ми - шаферка с подстрижка в стил Стиви Ник, която само преди няколко минути бях оправил с пръсти зад спортния магазин, закъсняваше за тоста, който трябваше да произнесе на сватбата от другата страна на витрината. Последвалата експлозия на стъкла доведе до разтърсващ финал на това, което до момента се беше изразило в брилянтно изпълнен полет през бункерите на тринайсета дупка, с импровизираната помощ на половин бутилка „Столичная" и в разгорещено преследване от охраната на игрището, като междувременно пръстите на шаферката не спираха да шарят по дюкяна на панталона ми. Отървахме се почти без драскотина благодарение на брониращите свойства на водката, а приказките за съд по бързата процедура си останаха само приказки. Но работата ми вече беше в историята.

Прекарах остатъка от лятото като безработен трън колективния задник на родителите ми. Когато се върнах в училище, отговорих на обява в студентския вестник: кетъринг по банкети. Започнах интервюто със сериозно редактиран разказ на моя опит в кънтри клубовете, но по настояване на интервюиращата - перхидролна блондинка малко над двайсетака, пънк-рокерка и диджей на съботно-неделното радио на колежа, с убийствена усмивка - аз продължавах да добавям още и още подробности, докато не се изтъркаляхме на пода. Спечелих и работата, и посвещаването в странния и прекрасен свят на Дафни Робишо, ускорен курс по алтернативна музика, фармацевтика и много секс, от време на време даже с леко садо-мазо със завързване и прочие. Позволих й да пробие лявото ми ухо и се научих да свиря няколко акорда на китара.

Когато се върнах у дома за Коледа, обявих, че напускам училище, за да пиша музика и да заживея с моята нова сродна душа. Майка ми се разплака и отказа да разговаря с мен през оставащата част от ваканцията. Баща ми само вдигна рамене.

- Във всеки случай поне ни спестяваш малко пари - каза той.

Дали по чудо, или поради някаква космическа шега с Дафни успяхме да оцелеем във един, както изглеждаше, безкраен цикъл от скандали помежду ни и все още бяхме заедно на следващия Ден на благодарността. Никой от двама ни не искаше да го прекара със семейството си - моето все още ми беше обидено, а Дафни заяви, че е сираче - затова планирахме Дълъг Уикенд на Славната Неблагодарност: четири дни и три нощи на Ниагарския водопад с твърдото намерение нито веднъж да не употребим думата „благодаря" и да наблегнем на повечко чукане в най-натруфения младоженски апартамент, който можехме да си позволим.

Натоварихме Сивика и докато я изкарваше на заден по заснежената алея, Дафни за малко не я заби в пощальона. Той ни се подсмихна подигравателно и й подаде малка бяла кутийка с италианска пощенска марка.

- Благодаря - промърмори му тя. Той й показа среден пръст и се разкара.

- Просто бих искал да отбележа - казах аз, поглеждайки скапания си „Таймекс", който баща ми на майтап наричаше моето наследство, - че ти отне по-малко от трийсет секунди, за да нарушиш единственото правило за уикенда.

-        Ти карай - каза Дафни, прехвърляйки се над мен.

Докато се добера до волана и изведа колата на улицата, тя беше разкъсала няколкото слоя тиксо, картона, меката найлонова опаковка с балончетата и защитата от деца, за да освободи шепа италиански палавници.

Очите й грейнаха веднага, щом зърнаха познатите контури: едната половина оцветена в зловещо черно, а другата - прозрачна, разкриваща оранжево-белите гранулки с дълго действие.

- Наздраве! - каза тя и глътна едно без вода.

След час отбихме в изоставено автокино близо до водопада Сенека. Тя вече беше свалила панталоните си и беше разкопчала моите. Едва успях да извадя стартера, преди тя да се качи на таблото, да извади чепа ми и да дръпне достатъчно бикините си, за да ме поеме вътре в себе си. Плъзна се бавно надолу, до момента, в който слабините ни се срещнаха.

Това беше и краят на всичко бавно - от този момент ние се движехме с темпото на Simpamina. С едната си ръка пазех главата й от ниския таван на Сивика, а другата протегнах надолу, за да спусна седалката. Тя се сгромоляса назад с трясък, инерцията й в комбинация с физическата сила, генерирана от енергичното ни съвкупление, разклати колата и тя започна да се търкаля надолу по лекия склон. Не се бях сетил да дръпна ръчната спирачка.

Очите на Дафни се разшириха от вълнение. Страх? Възбуда? И двете? Аз чувствах най-вече паника, докато тялото ми се плъзгаше назад заедно с колата и не ми даваше възможност да стигна педала на спирачката с крак. Сграбчих седалката, издърпах се напред, за да достигна ръчната спирачка, вкопчих пръсти в дръжката и я дръпнах с всичка сила. Плъзгахме се още няколко ужасяващи метра надолу по заскрежената трева, преди да се ударим в металния стълб на един от високоговорителите.

Дафни отметна глава и се разсмя, после бързо възстанови предишния си ритъм. Скоро свършихме и излязохме от колата, за да огледаме пораженията по бронята, които се оказаха минимални. Тя глътна още една капсула и се върнахме на шосето.

Два часа по-късно се регистрирахме в хотел „Роял Камелот Ин", привлечени от свободния младоженски апартамент и от фланелките с надпис „I cаme-а-lot at the Camelot"¹ (Римувана игра на думи с Камелот - „Идвах често в Камелот", - столицата на Крал Артур. Но в израза се съдържа и двусмислица - той може да означава „имам прекомерна еякулация" - бел. прев.), които се продаваха в лоби бара. Гръмнахме тапата на розовото шампанско, оставено като подарък за добре дошли, топнахме се в джакузито и извъртяхме още един жесток секс върху сърцевидното легло, преди аз да потъна в дълбок, непробуден сън. Събудих се след осем часа и заварих Дафни да чисти ваната с дезинфекциращ спрей, който бе реквизирала по време на безсънното си проучване на хотела и заобикалящия го район. Вече беше планирала целия ни ден: посещение на винарна, намираща се непосредствено до канадската граница.

Районът е прекалено студен за традиционно винарство, обясни ни екскурзоводът - гроздето замръзвало на лозите, преди да е готово за бране. Тласкани от изобретателност и от страст за пиене, местните бяха разработили специален процес, който отнемаше много време и труд, за да изстискат само по няколко капки от всеки замръзнал грозд, а резултатът беше гъста и сладка течност, която наричаха „ледено вино". Което така и не успяхме да опитаме. Макар да бяхме предприели този тур с цел да изучим по-дружелюбната към непълнолетните канадска пиянска традиция - Дафни беше умница на двайсет и две, но аз все още имах година и половина до двайсет и първия си рожден ден - тя ме дръпна в тоалетната точно когато групата ни отиде в дегустационната зала.

Нашата сексуална одисея обаче вече даваше своите негативни последици особено върху моята мъжественост: триенето беше превърнало мекото и влажно котенце на Дафни в електрическа шлайфмашина. Казах й го, когато при връщането ни на паркинга разкопча панталоните ми, явно възнамерявайки да ми направи минет.

- Както искаш - отсече тя и дръпна ципа ми нагоре.

Тръгна към района на главното събитие - бучащия водопад, - после ускори ход, преминавайки в леко тичане.

След минути се пусна в пълен спринт. Може би не възнамеряваше да се хвърли долу, мислех си, докато тичах след нея, игнорирайки болката от триенето на джинсите във възпалените ми слабини. Но тя определено изглеждаше безразсъдно решена да го направи. Когато вече беше почти на ръба, аз буквално се хвърлих към глезените й, сграбчих ги и я свалих на земята.

- Какво по дяволите правиш, Дафни?

Рицарската ми постъпка бе възнаградена с порой от удари по лицето и гърдите. Закрих физиономията си и я изблъсках от себе си. Махнах на няколкото зяпачи, които се бяха насочили към нас.

- Добре сме - извиках им. - Тя има медицински проблем.

Не си продумахме през целия път обратно до хотела. Докато слизах от колата, тя грабна ключовете и отпраши. Върнах се в стаята, легнах на леглото и в продължение на почти четири часа гледах едни и същи подбрани кадри от мачове по ESPN, докато накрая тя се върна.

- Не бях сигурен, че ще се върнеш - казах.

- Нито пък аз - отговори тя. - Но се уплаших, че ще задържиш хапчетата.

Тя взе шишенцето от банята и глътна поредната капсула.

- Ако искаш да се изчукаш сама, давай!

- Вече ми го каза, когато ме отхвърли на паркинга.

Не помня какво друго беше казано през тази нощ. Моделът на този етап беше познат: обвинения и сълзи, груби и жестоки думи и накрая сдобряване. Опит за някакъв помирителен секс, претупан набързо заради окаяното състояние на възпаления ми пенис. Лежахме в безмълвно примирие и накрая потънахме в неспокоен сън. Или поне аз потънах. Събудих се със сепване и я видях да се взира в мен, поклащайки се привидно изпълнена с радост от живота. Само зомбираните й очи издаваха факта, че вече втора нощ не е мигнала.

- Номер три - заяви тя.

Нашата „Най-най-лоша битка" се състоя само две седмици, след като бе започнала връзката ни, докато се връщахме от концерт на Мит Лоуф. След това, седмица по късно, при едно „околосветско парти"² (Парти, на което в отделни стаи се подреждат различни „национални теми", посветени на различни държави - бел. прев.) в моето общежитие ние пресъздадохме Гражданската война на Испания, добре напоена със сангрия. По време на последната ни помирителна сесия направихме списък с „класация Топ 5" на битките си върху дървеното табло в кухнята й, надявайки се гледката на толкова много вода под моста да ни вдъхнови за бъдеща хармония. До този момент списъкът успяваше единствено да ни даде нови възможности за кавги, като всяка нова битка се нареждаше на по-предно място спрямо старите.

- Сериозно? - попитах аз, сочейки синините по ръцете си. - Номер две, госпожичке. Може даже да пребори и номер едно, ако останат белези.

- Путьо! - каза тя, и ме удари силно по ръката.

Никой от нас не искаше да се връща при водопада и след два дни стаята ни се струваше по-скоро като затвор, отколкото като убежище. Скочихме в колата и подкарахме обратно към училище. Дафни приветства старта на нашето пътуване с още една Simpamina.

- Откъде все пак ги вземаш? - попитах я аз.

- От Дино - отговори тя.

Дино беше един римлянин, с когото беше излизала като студентка по време на обучението си в Италия. Той бил гениален художник, поне така твърдеше тя. Бях склонен да игнорирам повечето от това, което казваше за Дино, защото в допълнение към артистичните му таланти, той явно беше надарен с чеп molto mostruoso³ (чудовищен - бел. прев.) и едва ли не притежаваше научна степен по италианска любов. Макар като цяло да имах самочувствие за моя собствен размер и умения, приказките за Дино ми напомняха, че Дафни беше по-опитната, по-дивата и по-възрастната и ме караше да се чувствам като неуверен претендент за чужд трон.

- Аа, Дино - казах аз. - Твоето приятелче с Флийнтстоунското име.

- Това не беше смешно дори и първия път, когато го каза. Нито пък шестте хиляди пъти оттогава насам. Гърбът на Дафни се изви за битка. И аз се чувствах достатъчно тъпо, за да й я предоставя.

- Дино - продължих, - гениалният художник, който е на колко, на трийсет? И все още живее с родителите си.

- Ти, шибаняко, много добре знаеш, че това е традиционният начин на живот в Италия. Не е като консуматoрския ад, в който живеем ние тук. Семейните ценности наистина означават нещо.

- Просто казвам. Истинските гении не живеят с родителите си.

Реакцията й беше бърза, ефективна и почти фатална за двама ни. Тя сграбчи подмишницата ми и ме задърпа заедно с волана, към себе си. Докато се дърпах на другата страна, за да изправя кормилото, тя ме заудря, без да пуска ръката ми, по главата и по врата, с всичката сила и бързина, на които бе способна. Това, което й липсваше като сила, наваксваше със скорост.

- Мразя консуматорството! - закрещя тя.

Колата се завъртя и поднесе. Опитвах се да я овладея със свободната си ръка, докато с другата отблъсквах някак си ударите.

- Мразя консуматорството! - продължаваше да крещи тя отново и отново, като напяващ монах.

Бяхме навлезли в насрещното движение. Колите заобикаляха край нас, лицата на шофьорите се изопваха от изумление, страх и ярост пред непредсказуемата вселена. Започнах да се усмихвам и това тъпо изражение остана запечатано на лицето ми, когато Сивика направи пълен завой на 360о и се блъсна странично в мантинелата. Стояхме в аварийната лента, неподвижни и мълчаливи. До момента, в който Дафни изскочи от пасажерската седалка, заобиколи трите ленти на междущатската магистрала и изчезна в малка заснежена горичка. Ударих ядно волана. Имах чудесна причина да я оставя тук. Нека се прибира на автостоп. Накрая щеше да си дойде у дома безкрайно изнервена и кисела и може би никога нямаше да пожелае да ми прости, но майната му. Този път връзката ни беше свършила. Номер две беше станал Номер Едно и нямаше връщане назад.

Блъснах още няколко пъти по волана, проклинайки Дафни, Дино, себе си и накрая и родителите си, защото бяха такива задници, че трябваше да реша да пред приемам това проклето пътешествие. После разкопчах предпазния си колан и изиграх един Frogger⁴ (компютърна игра, в която едно жабче трябва да прекоси магистралата с фучащи коли и да се прибере безопасно у дома - бел. прев.) на живо през магистралата, с надеждата да я открия.

Не беше много трудно. Тя беше паднала на колене на около трийсет метра от пътя. Приближих бавно, повтаряйки нежно името й, опитвайки се да разчета емоционалната й температура. Изтълкувах мълчанието й като

знак, че съм добре дошъл, затова се приближих и сложих ръка на рамото й. Острата болка в моето собствено рамо незабавно ми показа колко погрешно съм разчел ситуацията.

Пружиненото джобно ножче беше още един италиански сувенир, нещо, което Дафни започна да носи постоянно, след като една студентка бе изнасилена в общежитието. Тя измъкна ножа от рамото ми. Имах време да изпищя от болка, преди да ме прободе отново, този път в бедрото. После посегна към гръдния ми кош. Някакъв инстинкт за самосъхранение нареди на лакетницата ми да даде ответен удар, с който я запратих назад, почти комично, в една снежна прясна. Опитах се да пристъпя към нея, но болката в крака ми диктуваше друго. Сгърчих се на колене и се изтърколих по гръб, взирайки се в тъмносивото небе и зачаках да умра, докато кръвта ми изтичаше в снега.

Откъсът е любезно предоставен от издателство "Сиела".

Повече за книгата можете да прочетете ТУК