На излизане от паспортната служба с подновения си задграничен паспорт се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.

Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.

Дочух, че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се - дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.

Загледах се. Нещо познато… и тази клатушкаща се походка… Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:

- Диме, Диме – извиках, тя ме чу и спря.

Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:

- Госпожо, не ви познавам… а знаете името ми?

Подадох й ръка:

- Бяхме си определили среща десет години след завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.

Тя си спомни, поусмихна се:

- Соня, това ти ли си? Не можах да те… колко си се променила и… ама наистина, о Боже, да, имахме среща… забравила съм.

- Защо плачеш?

Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:

- Уволниха ме. Изхвърлиха ме като мръсна котка!

Хванах я под ръка:

- Хайде да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.

Влязохме. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.

- Да… за срещата… радвам се, въпреки… какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.

Дима беше от малкото хора, способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка – Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: ”Димитрица, трица, трица.” И двете отраснахме без майки и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:

- Разкажи ми какво стана после?

- Ами ти вече беше избягала в Гърция… Работих на доста места – чистачка, миячка, изкарах курс по машинопис, обявиха конкурс към паспортна, спечелих го… - за малко й просветна. – И така… до днес – тя посърна отново – и така до днес, когато ми връчиха заповедта за уволнение… заради една пропусната дата.

- А иначе как я караш?

- Иначе… срещнах Румко, той е военен, тъкмо се беше преместил тук, след развода с жена си… нямали са деца.

“И аз нямам, и едва ли ще …”

Тя продължаваше историята си:

- Но аз му родих две! – каза го с гордост. - А ти намери ли там човека?

Трябваше да отговоря и то с обмислената и шлифована версия:

- Може да се каже, че той ме намери. Казва се Агис, на гръцки означава “светец”.

“А как ме намери? Трябваше ли да й кажа, че прилична работа се намираше за жени над четиридесет. Взимаха ги за слугини, галено наричани "купели" – девойки. Бях твърде млада и мих чинии от таверна в таверна, докато се преселих трайно в къща, с плътно спуснати щори и обикновена крушка на входа… Чувала бях, че по света са червени…”

На Дима й беше любопитно:

- И как те намери?

Тя се облакъти на масата, без да се съмнява, че ще чуе романтична история, реших да не я разочаровам:

- На четвъртата година говорех езика много добре и станах барманка.

“Да… четири години стоях в оная къща заключена. Забраних си да броя колко съм обслужила… Понякога ни пускаха навън, някои опитаха да бягат… Връщаха ги и тогава… беше нечовешко.”

Дима ме гледаше очакващо:

- Той посещаваше заведението редовно и след няколко месеца ми предложи да живеем заедно… и така стана.

“Само дето една нощ полицията нахлу в бардака и ни арестува – мен, няколко албанки и две рускини. Всичките без паспорти, визи, нелегално пребиваващи в страната. В ареста ни съблякоха голи. Погавриха се…”

- О, как се радвам, че си го срещнала! Какво работи?

Опитах да се усмихна:

- Да… и аз се радвам. Държавен служител, висш.

“Тогава, при поредния “разпит” се появи Агис Константинос. Избра ме, измъкна ме, уреди ми временно пребиваване, срещу съответните… услуги. Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?”

Отклоних разговора:

- А ти? Кажи за децата?

- Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоят си е отишъл… съжалявам.

- Да… но тогава не можех да си дойда. Не съжалявай, преди да ме прокуди от дома, ме изгони от сърцето си, затова избягах в чужбина.

- Липсва ли ти родината?

- Не… уреденият живот я замества. – И се замислих: “Дори и по този начин! Каква беше разликата дали ще продам тялото си законно, чрез омъжване тук, изживявайки се като слугиня и сексуална подлога, за краткост наричана съпруга, или там? Така и така си е сделка…”

- Ех, щастливка си ти! Сигурно много те обича!

- Да… мисля, че ме обича, нали знаеш, ние жените особено държим на тая констатация.

“Всъщност, жените непременно искат да бъдат щастливи, а мъжете - просто задоволени. Това е разликата. Останалото е определяне на цената.” Не й го казах.

В този момент мобилният ми телефон иззвъня и заговори на гръцки: ”Зоня, ден ксехасес, препи на гиризис, та се перимено сто “Елинику”, опос синеноитикаме!” - “Зоня, не си забравила, че трябва да се върнеш, ще те чакам на “Елинику”, както се разбрахме!” Казах “да, да” и прекъснах заради заповедния му тон, който щеше да ме издаде.

Дима ме гледаше въпросително. Обясних й:

- Обади се моят светец, каза че му липсвам, че ме чака.

- О, о, колко мило – възхити се тя, - а като се ожените ще имате деца… - тя чертаеше идилична картина.

“Деца? Агис Константинос беше “пандременос”, женен, и съпругата му го беше ощастливила с две момиченца – близначки.”

Може и злорадо да съм се усмихнала, но тя не забеляза, отвърнах й:

- Да… сигурно, все някога. Дай сега да помислим за теб!

- О-ох, за мен кой да мисли? Сега като кажа на Румко, че са ме уволнили… както е заобичал чашката повече от мен… Ще ме… Ох, трябва да бягам за децата, само като ги прегърна и ми кажат “мамо”, ми става хубаво, те са ми всичко… Какво ли ме чака сега? – тя беше готова отново да заплаче.

- Защо те уволниха?

- Защото… защото… на шефа близка останала без работа… намериха й място… моето. Отдавна са ме дебнали да сбъркам, усещах нещо, че се мъти… ама…

Докато тя с мъка редеше думите, го реших.

- Ох, да не те занимавам повече… Добре, че се видяхме… тя моята…

- Слушай – прекъснах я. – Ще ги съдиш!

Тя бе сaщисана:

- Ама как, аз? Те са силните.

- Те на това разчитат, ти им покажи обратното! Пък да видим!

Дима съвсем се стъписа от решителното съскане в гласа ми.

- Ама… ама аз… аз, то пари ще трябват, много… аз нямам.

Бръкнах в чантата си и извадих:

- Ето ти, ще стигнат. Ангажирай най-добрия адвокат.

Тя така разшири очи, че синьото от тях щеше да се разлее.

- Ама… как …

- Вземаш ги, завеждаш дело и ги осъждаш!

- Ама как, как ще ти ги върна?

- Нищо няма да ми връщаш!

- Как така няма?

- Така! Не позволявай да те сгазят! Бъди човек, защити се!

Тя се замисли и каза:

- Добре… ще опитам… Ох, трябва да бягам за децата… градината…

- Тръгвай. Когато приключи всичко, ми се обади на тоя номер. – Записах й номера на мобилния си телефон. – Но само тогава!

- О, боже, радвам се, че те познавам, Соня, колко си ми помагала, а сега… Как ще ти се отблаго…

Прекъснах я:

- Тръгвай, стискам палци!

Дима заотстъпва към изхода, помаха ми преди да излезе.

Погледнах часовника си, беше време и за мен. Само дето за едночасовия полет до Атина не си отговорих на въпроса: коя от нас двете е пожертваната?

И по-късно също.

***

След около десет месеца мобилният ми иззвъня. Преди да отговоря видях, че обаждането е от неизвестен номер, вероятно беше грешка.

Разпознах възторжения глас отсреща:

- Ало, Соня, аз съм, Дима! Не можаха да ме смачкат! Спечелих! Спечелих делото. Връщам се на работа!

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=88&LangID=1