- Тази пръчка не е вълшебна. Мога да я счупя.
- Не можеш.
- Мога.

И я счупи. Счупи ми вълшебната пръчка! Ясно, че не беше вълшебна, знаех, че не изпълнява желания. Наричах я вълшебна, защото беше много специална. Бях я изрисувала с някакви руни, родени от петгодишния ми гений и от единия край беше огризана, защото непрекъснато я дъвчех.

Разревах се и не можех да се успокоя с часове. Сестра ми не можеше да разбере защо толкова рева заради една глупава пръчка и ме обвини, че плача повече заради пръчката, отколкото когато умря дядо ни.

Изобщо не си спомням дали съм плакала, когато умря дядо ни. Не разбирах как може да сравнява двете неща. Дядо ми беше някаква абстракта фигура, която понякога виждах в събота и неделя, а пръчката беше съвсем конкретна, носех си я навсякъде с мене и я дъвчех преди да заспя. Докато бях на село при другите си баба и дядо, дядо ми изведнъж изчезна. Казаха ми, че е умрял.

Не знаех какво е да си умрял и нашите ми казаха, че да умреш е като да заспиш и да не се събудиш. Оттогава се боях да заспя. Усилено се опитвах да не заспивам, представяйки си какво е да се събудиш умрял. Естествено, накрая винаги заспивах, но се събуждах с плач, понеже се страхувах. Майка ми, естествено, хич не беше щастлива, че съм станала и рева, че ще умра.

Не можех да разбера защо останалите приемат толкова спокойно този факт. Струваше ми се, че подценяват опасността, която ги дебне всеки път, когато заспиват. Винаги, когато майка ми заспеше през деня, ходех да я проверявам дали диша. Сестра ми каза, че всички някога ще умрат, всички хора, всички неща, дори шишарката ми.

Не разбирах как така шишарка може да умре, след като не е жива, но сестра ми твърдеше, че ще изсъхне и ще се разпадне. Оставих я на балкона и чаках да умре. Цял ден плаках в детската градина, но когато се върнах, тя още не беше умряла. Проплаках и следващия ден. Възпитателките в детската градина се опитваха да измъкнат от мене защо постоянно рева, но мен ме беше срам да кажа, че плача заради някаква глупава шишарка. Освен това не плачех заради нея, а понеже не можех се примиря с факта, че всички ще умрем и аз нищо не мога да направя по въпроса. Шишарката не умря и аз престанах да плача, понеже разбрах, че явно няма да умре скоро.

После дойде Нова Година и ни снимаха в детската градина, аз излязох много глупаво, вдигнала ръка да си оправя опашките. На снимката зад нас беше огромен плакат с надпис „Честита Нова 1985 година!“ и аз изведъж осъзнах, че никога повече няма да празнуваме 85 година. Ще има други нови години, но тази няма да се повтори никога. Почувствах се съвсем безсилна и отново се разревах. Нашите си мислеха, че плача, понеже не съм излязла добре на снимката. Не можех да им обясня, че плача, понеже времето тече само в една посока и всичко се променя, а дядовците и шишарките умират.

 

http://whatsthatcrap.blogspot.com/