Пръстите ми се отпускат леко в осъзнаването на Пълната липса на смисъл.
Тежкият меч пада на забавен каданс и издрънчава продължително на тишината.
Кочанът със стрелите също се изплъзва от другата ми ръка и те се пръсват, съобщавайки шумно за този факт.
Занемяла съм. Замръзнала. Нямах представа, че тази битка е толкова крехка и чуплива.
Свалям лъка от рамото си и го захвърлям настрана. И щит не ми трябва вече.
Пълната липса на смисъл се блъсна в мен с 200 км/ч и аз всеки момент ще полетя със страшна сила назад, забравяйки по пътя къде, защо и как съм се била. И за какво. Но сега е тази секунда, в която осъзнавам какво точно се е случило, миг преди следващото да настъпи.
Толкова е просто, че чак се чудя дали да не се смея.
Бях готова да продължа да се бия. Да продължа напред въпреки тръните и препятствията. Да подложа себе си на всякакви изпитания. Олюлявам се леко назад и започвам да изпускам и каузата, за която се сражавах.
Толкова е просто, че може две думи да разкажат цялата история и да няма нищо пропуснато или излишно.
Издишам. Издишам отново. Ставите ми изпукват. Избърсвам челото си от прах и кръв. Разтърсвам рамене. Игнорирам болката от острите камъчета, забили се в стъпалата ми. Продължавам да гледам неподвижна напред... макар да си давам сметка, че няма да видя повече от това. Пълната липса на смисъл е обхванала целия хоризонт.
В далечината чувам как се отдалечават в напускането си тежките оръжия. Стъпки на войниците зад мен, които си тръгват. Макар, че това е още едно средство на съзнанието ми да ме тормози. Защото си водех битката сама. Но хиляди Мен си тръгват от мястото на последния сблъсък, загубили мотивация и вяра за победа. Събират ранените чувства, поне тези, които могат да бъдат спасени. И си тръгват.
Пълната липса на смисъл пада ефирна като нощ. Покрива първо планините, хълмовете, после дърветата, останките, камъните, счупените участници в битката, тревите и накрая и се спуска върху мен, покривайки ме до петите... Напълно необратимо и неизбежно.
Свалям бронята си, съвършено гола под нея... Не поглеждам назад. Просто още не виждам пътя напред, чакам го да се появи все още.
А някъде там, в далечината... В център, скрит в прах и бури, съмнения, вълни, очаквания, ветрове и чувства... В сърцето на Пълната липса на смисъл за мен... си ти...
Толкова е просто.
