Никога не съм била фен на запознанствата по интернет. Затова пък моята приятелка, с която непрекъснато висяхме на IRC като по-млади, им беше фен и още как. Постоянно настояваше да ме мъкне по срещи с момчета от чата (тия момчета обикновенно вървяха в комплект по две, та затова и се изискваше моето присъствие).

Срещите неизменно бяха разочарование и за двете страни, но моята приятелка не се отказваше току-тъй. Затова пък аз се отказвах и още как, особено след една определена среща. Тя беше намерила някакви “направо страхотни” момчета в чата и ме убеждава часове да отида с нея, докато накрая се съгласих.

Отидохме на определеното място, където – о, ужас – стояха двама черни мазни циганина. Известно време се мотахме наоколо, надявайки се че присъствието им е чиста случайност и че всеки момент ще цъфнат страхотните момчета, но нищо подобно не се случи. Вместо това циганите дойдоха и ни попитаха дали не чакаме тях и ние от немай-къде си признахме. Те ни поогледаха, повъртяха се, след което се извиниха, че бързали за погребение и отпрашиха със страшна скорост. 

Явно не ни харесаха.

Моята приятелка продължи с интернетовите запознанства, но аз категорично отказвах повече да се занимавам с такива работи.

Една година по-късно се преместих в София и един познат от чата, софиянец, с когото чат-пат си разменяхме мейли, взе да настоява да се срещнем. Не бях особено въодушевена, но накрая се съгласих в името на идеята.

Изобщо не успяхме да се познаем. Той изглеждаше далеч по-зле, отколкото на снимките, а предпологам, че и неговото впечатление е било подобно, понеже един час седя и ме гледа втрещено, явно не можейки да повярва на лошия си късмет. На раздяла младежът с леко разтреперан, параноичен глас ми рече култувата реплика: “Аз много не си проверявам пощата, но ти ми пиши, пиши ми”. Явно беше изтръпнал от ужас да не се залепя за него, но подобна опасност не го грозеше.

След пристигането ми в Прага се запалих по форума на чужденците в Чехия. С един руснак си бяхме разменяли закачливи реплики в дискусиите и той започна да ми пише лични съобщения и да ме моли да се срещнем. Не бях в особен възторг от идеята, но отново се оставих да ме убеди.

Срещата ни беше незабравима. На живо руснакът се оказа невероятно приказлив, като единствената му тема за разговор бяха собствените му достойства и постижения. В първите пет минути от разговора успя да ме осведоми, че преподавал в Карловия университет литература, незнамси колко години живял в Щатите, говорел незнам-колко-си езика и бившата му приятелка била правила аборт от него.

Изобщо не ме остави да си отворя устата. Когато се вредях да кажа едно изречение, веднага започваше да му прави литературен анализ, хващаше се за всяка моя дума, за да ми доказва, че нямам право и изобщо, че той е най-великият. След известно време зарязах всякакви опити да се включа в разговора и само премислях как да се измъкна, при което руснакът ме обвини, че съм интровертна и изобщо не продумвам. След което изръси: “Moby ще идва другата седмица. Харесваш ли Moby?” – “Да.” – “Е, съжалявам, няма да мога да те заведа. Другата седмица ще съм извън града”.

Тази реплика така ме зашемети със своята наглост, че си глътнах езика. Не след дълго телефонът му започна да звъни, негови приятели го канеха да се присъедини към тях в някаква кръчма. Руснакът: “О, съжалявам, че ще трябва да те оставя сама, нали не се сърдиш?” Аз: “Изобщо не се сърдя - върви, върви!” Той: “Страшно ми е неудобно така да те зарежа”. Аз: “Изобщо не се притеснявай. Тръгвай веднага, да не те чакат твоите приятели!”

Та така се разминах аз с Moby и с професора по литература.

 

http://whatsthatcrap.blogspot.com/