Въздухът беше спарен и мухлясал като отдавна забравена кофичка кисело мляко. Зеленото по дърветата беше прекалено ярко, някак нереално, сякаш графичен дизайнер беше оформял брошура за туристическо пътуване. Облаците се бяха скупчили над цялото село и изглеждаха сериозни и замислени. Приличаха на посивели старци, които се събират заедно преди да умрат и да попият в земята. 

Не знам защо видях първо ковчега. Сигурно защото смъртта ме интересуваше още от първия път, когато се сблъсках с нея. Опитвах се да й дам рационално обяснение. Нямаше. Представях си смъртта на баща ми и майка ми, на най-близките си хора, дори своята, но това не ме правеше по-спокойна. Мисълта, че тя съществува в нашия живот, тук на нашата планета, ме караше да се чувствам прекалено зелена, прекалено сива за всичко наоколо, но не и да намирам отговор. 

Шествието се водеше от оркестъра. Черни мъже с черни шапки и кореми толкова големи, че приличаха по-скоро на израстъци. Крачеха и свиреха тежко, с очи, забити във върховете на обувките си, а ситният дъждец се събираше в улеите на шапките им. След тях други мъже носеха ковчег от евтино дърво, в който лежеше младо момче. Най-много на 18-19 години. Беше облечен в лъщящ тъмносин костюм, който отразяваше облаците и подчертаваше мъртвата му кожа.

2 дни преди това беше карал мотора си – SIMSON, купен с парите, събрани от бала. 2 дни преди това на едно малко кръстовище, дори не главното в селото, камион ИФА го беше блъснал, изхвърлил на 5 метра от пътя и спукал черепа му в червен трафопост. 2 дни преди това лекарите бяха пристигнали от Бяла Слатина с час и половина закъснение само за да запишат часа на смъртта. 

Около ковчега се тътреха оплаквачките. Клатеха се от крак на крак, разперили кокалестите си ръце със старчески петна по тях към нищото. Прегънати до земята баби. Отдалеч изглеждаха като криви ченгели, старателно изписани от първокласник в тетрадка с широки и тесни редове. От лявата страна на ковчега, точно на нивото на главата, вървеше майката на момчето – магарешки трън до изсъхнало цвете. 

- О-о-о, сине, сине-е-е-е! Какво направи, чадо, какво-о-о-о-о! На кого ме остави мале, какво ще правя без тебе-е-е-е. Виж колко хора са дошли да те изпратят, стани сине да ги видиш, стани-и-и-и! Защо ме остави сама, без тебе как ще живея. Кажи, сине, продумай нещо-о-о-о! Без теб живот няма вече, да бях аз умряла вместо тебе, сине-е-е! 

Воят й се носеше с лекота и над музиката, и над сивите облаци и чертаеше кръстове по челата на хората, които се бяха подали на портите на къщите си или надничаха от прозорците. Две хлапета, мръсни и по долни гащи, излязоха на улицата с нахалните си малки коремчета, но някой от вътрешността на двора извика и те хлътнаха бързо обратно. 

- Защо ме сине, така наказа, мен да ме беше убил по-добре, мъртва ще живея вече, Момчиле-е-е-е! 

След това жената се срути. Смачка се на малка черна топка под талашитения ковчег и музиката спря. Хората се разтичаха – тревожни черни забрадки. Циганинът с тромпета я прихвана с две ръце - зад врата и под кръста и я вдигна във въздуха. Разтърси я няколко пъти, докато тя отвори очи – орбити от страдание, и я пусна да стъпи на краката си.

- Дайте й малко ракия на тая жена, бе! 
- Абе, ракия! Тя детето си погребва, що говориш глупости. 

После продължиха надолу. Ние, съгледвачите стояхме по местата си, без да мръднем. Един дядо с бяла коса и черен мустак дотича и енергично размаха шише домашна ракия. Погледна надолу към шествието и повече на себе си каза:

- О-о-о, те тръгнали... 

Дъждът се беше усилил и попиваше в моята коса и в неговата коса, и в техните коси – нежна милувка по главите ни. Влизаше в любопитните очи и имитираше сълзи по лицата. И аз си помислих, че сигурно някой ден ще открия рационално обяснение на смъртта, но никаква логика никъде по света няма да ми разкрие защо е трябвало да изпита толкова болка тази жена.

http://sovichka.blogspot.com/