Когато бях малка не исках да пораствам.

Докато сестра ми носеше токовете на мама и тайно използваше гримовете й, аз четях "Пипи дългото чорапче" и плачех на последната глава на книгата, когато Пипи трябваше да порасне, а не искаше. Аз бях като нея, живеех в собствен свят, отричайки математическите формули в училище и прословутия закон на Ом, на който татко не спираше да ме изпитва (и днес не го знам). Единствената ми утеха бе в литературата, защото тя ми даваше късче надежда, че моят въображаем свят все някъде съществува, наред с въображаемите светове и герои на литературните класици.

Днес, макар и вече жена, аз все още се чувствам понякога малкото момиченце, което не искаше да порасне.

Много хора бързат да пораснат. Но аз умолявах времето да почака.

Понякога си мисля, че всичко това е страх от поемане на отговорност за живота, за живота на близките. Но друг път си мисля, че животът на възрастните е лицемерен и аз не искам "да го играя".

Но в крайна сметка с времето си човек пораства.

Минах през стандартните етапи от живота си и хванах юздите на бъдещето - малко объркана, малко неразбрана, но... Вътрешно си оставам дете. И винаги когато се прибера от напрегнатия ден и тръшна вратата на стаята след себе си, заставам пред огледалото и се усмихвам. А после релаксирам с анимационен филм и чаша топло мляко.

Не смяташ ли, че това е една от големите човешки и житейски заблуди - когато си малък, искаш на всяка цена да си голям, а когато пораснеш - се връщаш назад, искаш да си дете. Защо се получава така?

http://golidumi.com/