Планината - голямата ни любов. С онова познато чувство да сме някъде там, малки и незначителни, дълбоко в дивата природа. Чувство, което трудно се забравя.
Една планина обаче не е като другите. Заемаща 1/8 от територията на България, тя е цял отделен свят от върхове, низини и поляни, преплетени в приказна нишка. И е толкова необятна, че няма как да се хвалим, че сме я покорили, ако просто сме достигнали най-високата й точка.
Родопи. Тук животът има свой ритъм. Тук гостоприемството е зад малка дървена врата, под която се прокрадва аромат на традиционни гозби. Тук гледката през прозореца пленява не по-малко от онова, което само местните ще ни разкажат.
Източник: iStock
Първата крачка, която правим, е в село Лещен - с голям ентусиазъм и не по-малки очаквания. Сгушено в Западните Родопи, то ни връща в епохата на Възраждането. Тогава са построени и 15-те традиционни къщи, заради които тук идват туристи и от цяла България, и от цял свят.
Източник: iStock
През XIX век Лещен е важен търговски център, а днес като спомен от тогава е останала църквата "Св. Параскева", която е задължителна спирка за всяка тукашна разходка.
Източник: iStock
Няма как да подминем и къщата от глина, която не е на няколко века, а е просто туристическа атракция, в която също можем да се настаним.
И ако на случаен принцип избираме местната кръчма, където да хапнем, напълно сигурни сме в избора на блюда. Защото тук е задължително да опитаме фасул, пататник и качамак. А докато си похапваме сладко-сладко, може да нахвърляме планове за утрешния ден.
Около Лещен има какво да се прави - и подходящи условия за риболов, и за бране на гъби и на билки или просто за безгрижна разходка. Местните пък никога няма да ни откажат съдействие и упътване.
Източник: iStock
Ние обаче се отправяме към второто селце. Ковачевица е само на няколко километра и също е архитектурен резерват с богата и запазена до днес история. Къщичките й са накацали по родопските склонове, но ако искаме по-различна гледка, трябва да се изкачим до най-високата точка. Тук е и малко параклисче, в което палим свещ.
В Ковачевица преди векове българите намират убежище от принудителното помохамеданчване. Създават своя общност и започват да строят къщите си - на два или три етажа, с издадена горна част, а на приземния етаж - с място за добитък и зимнина.
Източник: iStock
Днес някои от тях са реставрирани и чакат да ни приютят за вечер, две или три. Други пък носят непреклонния отпечатък на времето, като допълват атмосферата на мястото, в което сякаш времето е спряло.
И ако искаме приключение, трябва само да тръгнем встрани от малките улички и да хванем някой от туристическите маршрути. Ако пък сме ентусиасти, ще отскочим и до праисторическото скално светилище Козия камък, резервата Тъмната гора и до каньона на река Канина.
Източник: iStock
След като сме в този район на Родопите, няма как да не минем и през Рибново. Заслужава си да му отделим поне час-два, дори и да не сме улучили сезона на сватбите, който тук традиционно е през студените месеци.
Рибново не се отличава с възрожденска архитектура като предишните две, но за разлика от тях кипи от живот. И ако местните тук масово се занимават с едно - с отглеждането на тютюн, то цветните дрехи на жените са коя от коя по-цветни и по-различни, и все се виждат отдалеч.
Така и така сме тук, отклоняваме се малко от пътя си, за да видим и пещерата Маноилова дупка, която е дълга над два километра, но е и труднодостъпна.
Труднодостъпно е и село Долен, заради което е и убежище на няколко български семейства по време на помохамеданчването през XVI век. През Възраждането тук кипи от живот, местните отглеждат тютюн и различен добитък, занимават се със златарство и превоз на товари.
Източник: iStock
Днес старите, но запазени къщи носят спомена за онези времена. Над 70 от сградите в Долен са паметници на културата, а селото е със статут на архитектурен резерват. И тук къщите са с издадените напред горни етажи и с просторни чардаци. А калдъръмените улички пазят вида си от преди два века.
По тях стигаме до църквата "Св. Никола", построена през 1834 г. заедно с килийно училище. Няма как да не влезем вътре, за да видим отблизо красивия иконостас. По съвет на местните не подминаваме и Николовската чешма, и чаршийската улица, която свидетелства, че и днес златарството е поминък на местните.
Източник: iStock
В новата част на селото къщите са по-съвременни. Тук може да си изберем и някоя механа, защото няма как да си тръгнем, без да сме опитали две неща, с които хората по тези места са прочути - чеверме и някои от млечните продукти.
За финал сме си оставили Огняново - родопското село, известно като балнеологичен комплекс. Настаняваме се в някои от хотелите с минерален басейн и се отпускаме в лековитата вода, използвана за лечение на над 100 болести още от древните римляни. Тя е с температура около 40°C, а след като изстине, е подходяща и за пиене.
Заредени с нови сили, тръгваме към минералния извор Мирото, където също можем да се топнем в топлата вода. Но искаме да видим и църквата "Успение Богородично", построена през 1835 г. и наполовина вкопана в земята, както и останките от древния римски град Никополис ад Нестум, които са на няколко километра от селото.
След като сме натрупали достатъчно красиви гледки, снимки и спомени, тръгваме обратно към дома с обещанието отново да се върнем в Родопите, защото тук винаги има какво още да видим.
