Има хора, които разказват истории с думи. Други - с образи. Боби Асенов е от фотографите, които умеят да превърнат един миг в цял визуален разказ. Запленен от магията на театралното изкуство и посветен на сценичната фотография, той не преследва просто красивия кадър, а истинската емоция. А тази задача може да бъде същинско предизвикателство, защото на сцената няма втори дубъл. Всяка емоция се случва само веднъж, всяко движение е неповторимо, а всяка реплика отеква само в този миг. И именно там, между светлината на прожекторите и тъмнината на залата, фотографът Боби Асенов търси своите най-силни кадри.
Преди да насочи обектива си към сцената, той се среща с фотографията по съвсем естествен начин. Още като тийнейджър посещава красиви места у нас, които е привлечен да снима, макар и първоначално безцелно. По това време все още са му са напълно чужди техническите особености на фотоапарата и правилата на фотографията, но желанието да запечата гледката е водещият двигател.
По-късно у Боби се заражда една друга страст - към автомобилните и моторните състезания. И именно динамиката и високите скорости го провокират да започне да снима много по-активно и да изучава техническите характеристики на апарата. А не след дълго се запалва и по портретната фотография. Защото, както самият той казва, човекът е уникално създание, което никога не може да бъде повторено.
"Сцената, от своя страна, дава готова среда на прекрасни артисти и професионалисти, които горят в това да влязат в роля и да покажат на какво са способни. За мен тя е перфектното място за креативност и ми носи истинско щастие", споделя фотографът, който от няколко години вече снима на свободна практика представления в редица родни театри.
Като човек с разнообразни хобита и интереси, който винаги търси силни емоции и адреналин, за него страстта е водеща. А това важи с пълна сила и за фотографията, в която влага всичко от себе си, за да улови достатъчно добър по собствените му критерии кадър.
"Страстта е моят двигател - без нея нямаше да се кача на мотор, нито да прекарам часове в чакане на перфектната светлина за един кадър. Емоцията е това, което се стремя да уловя и да предам на хората чрез моите снимки и видеа. Искам кадрите ми да разказват истории и да оставят отпечатък. Постоянството пък е мостът между идеята и крайния резултат. Визуалните изкуства изискват всекидневно учене, експерименти и надграждане, а аз не се отказвам, докато не постигна точно това, което съм си представил", издава Боби Асенов.
В работата си той споделя, че търси и предизвикателства, които го провокират да мисли извън рамката и да се отдаде изцяло на творческия процес. А сцената се оказва същински тест за уменията му, основно заради нейната динамична и трудна за заснемане светлинна среда. Именно естественият, непредвидим характер и липсата на възможност за "втори дубъл", са както чарът на театъра, така и "проклятието" на фотографа. Защото светлината на сцената често е оскъдна, а това далеч не улеснява заснемането на кадрите - дори напротив.
"В театъра техническите предизвикателства са огромни. Най-труден е динамичният контраст: често лицето на актьора е силно осветено от прожектор, докато тялото му или колегата до него остават в пълна тъмнина. За сензора на фотоапарата тази разлика е огромно изпитание и изисква светкавична промяна на настройките в реално време. Бързото движение при оскъдна светлина също е критичен момент, защото те принуждава да балансираш на ръба на възможностите на техниката", обяснява фотографът. И допълва, че тези предизвикателства се преодоляват с много добра техническа подготовка, бързи реакции и креативност.
Източник: Личен архив / фотография Боби Асенов
Кадър от Академичен цирк „Балкански“
И като стана дума за подготовка, по думите на Боби Асенов в нея се съдържат 60% от работата. Защото ако не проучи дадена сцена предварително и вземе грешен обектив, след това става трудно да компенсира липсата на правилния. Затова и макар камерата и обективите да са инструменти, е от изключително значение да са правилно подбрани и настроени. Така подхожда и фотографът - винаги "въоръжен" с няколко камери едновременно. А освен на добра подготовка, признава, че разчита и на инстинкта си, който оставя да го води по време на самото действие, след като техниката вече е подготвена.
"В едно представление винаги търся чистата емоция на артиста и това, което той иска да предаде на зрителя. Обожавам спектакли с визуални ефекти и оскъдна светлина - те са истинско предизвикателство за заснемане и точно това ме амбицира най-много", споделя той.
Друга особеност, която той издава, че отличава театралната фотография, е работата с широкия кръг от творчески личности, които създават един жив проект на сцената. Според Боби Асенов егото и специфичния характер на всеки артист прави работата на фотографа по-изискваща. "Трябва да бъдеш едновременно творец и психолог", допълва той.
Източник: Личен архив / фотография Боби Асенов
Боян Арсов в кадър от спектакъла „Животът е сън“
Същевременно обаче фотографът трябва да се стреми да бъде максимално невидим, докато улавя кадрите на сцената. Разбира се, това "правило" не включва използването на светкавицата например. И докато артистите са професионалисти и това не ги притеснява, все пак е желателно публиката да не забелязва присъствието на фотографа.
Но в някои случаи пространството за движение е ограничено, което съответно ограничава и възможностите за улавяне на перфектния кадър. Това означава, че най-предизвикателни са снимките по време на премиерни представления. От друга страна обаче, най-голяма свобода фотографът получава по време на генерални репетиции. А кога ще снима, зависи изцяло от разрешенията, които получава от театъра, неговия директор и режисьора на представлението.
Когато снима на терен, фотографът обикновено няма време да изгради силно доверие и усещане за дълго познанство с артистите. Но въпреки това се стреми към личен контакт и емоционална връзка, което не се оказва трудно, предвид че актьорите са силно изразителни хора с богата душевност.
"Най-удовлетворяващата част е след края на снимките, когато покажа кадрите и артистите искрено ги харесат и ги споделят. Това означава много за мен, защото е огромен комплимент и признание. Да знаеш, че хора, които са снимани постоянно и то от най-добрите колеги в бранша, избират и споделят твоята работа - това е най-високата оценка, която ме прави истински щастлив."
Кои три ваши кадъра, които сте заснели досега, са сред любимите ви?
За съжаление не са само три, но ако трябва да се огранича, бих отличил следните:
- Кадърът от Академичен цирк "Балкански" с въртенето на кънки на Трио Балкански.Това е чиста доза адреналин и скорост - изключително трудно уловимо движение. Същият номер, с който триото печели престижната световна награда "Сребърен клоун" в Монте Карло. Контрастът между движението и пламъците създава силно визуално напрежение и усещане за риск в самия момент.
- Портретът на Боян Арсов от спектакъла "Животът е сън".В тази снимка има невероятна актьорска експресия, съчетана със специфичната и сложна светлина на представлението.
- Снимката от представлението "Опера за три гроша" в НАТФИЗ. Продукцията предлагаше страхотна сценография и групови композиции, а този конкретен кадър запечата перфектната атмосфера на театралната игра.
Източник: Личен архив / фотография Боби Асенов
Кадър от представлението „Опера за три гроша“ на Учебен театър НАТФИЗ
Възможно ли е една камера напълно да улови енергията на живото представление?
Не мисля, че е напълно възможно, но това изобщо не ми пречи да опитвам всеки път. Изкуството е субективно усещане. Ако 50 човека в залата гледат едно и също представление, всеки от тях ще почувства нещо различно и вероятно ще забележи напълно различни детайли. Ролята на камерата е да пречупи тази енергия през моя личен поглед и да я запечата така, че да развълнува и онзи, който не е бил в залата.
Какво прави една театрална фотография силна?
Силната снимка е тази, която успява да ти въздейства. Критериите са различни. Колегите фотографи често гледат техническата страна - идеален фокус, експозиция, правила. Публиката обаче се вълнува от емоцията в кадъра. Моят отговор е, че една театрална фотография е силна, когато те накара да почувстваш атмосферата на сцената, дори и да е напълно субективно.
Коя продукция ви е била най-трудна за заснемане и защо?
Най-трудните ми заснемания са свързани с авторския моноспектакъл на Спартак Тодоров - "СПАРТАК" и "Бесове" на Боян Арсов. При "СПАРТАК" актьорът играеше на метър от мен сред пушек и остри спотови светлини - брутален тест за фокуса и бързата реакция. При "Бесове" в учебния театър на НАТФИЗ пък пространството се оказа твърде тясно за дългите обективи (135mm и 70-200mm), които бях подготвил. Трябваше да се адаптирам на секундата, но точно тези неочаквани ситуации създават най-чистата и истинска атмосфера в кадъра.
Кое е най-личното за вас самия или най-емоционално силното представление, което някога сте снимали?
Не е само едно и съм сигурен, че ако снимам същата постановка след години, тя ще ме накара да се почувствам по различен начин, защото ние самите се променяме. Но ако трябва да отговоря на първо четене, бях истински възхитен от "Бесове" под режисурата на Боян Арсов в НАТФИЗ - изключително силен и динамичен спектакъл.
Друго заглавие, което ме впечатли дълбоко като фотограф, е "Животът е сън" (реж. Дина Маркова), където Боян Арсов прави феноменална роля и е автор на визуалната среда. Няма как да не спомена и магическия "Влюбеният дирижабъл" на Драматичен театър - Пловдив с режисьор Диана Добрева.
Променила ли е работата ви начина, по който гледате театър като зрител?
Винаги, когато като зрител гледам някое завладяващо представление, първата ми мисъл е: "Трябва да направя всичко възможно, за да го заснема!". Това е съвсем нормално, защото - както стана дума в началото - влагам цялата си страст в работата. Аз не съм актьор и не мога да бъда критик на самата театрална игра. Просто искрено се радвам на всяко едно представление.
