На фестивала Coachella миналата година Били Айлиш за пръв път среща своя идол - Джъстин Бийбър. Детската й стая е облепена с негови плакати. А на последните награди Грами тя се превърна в абсолютния победител.
Певицата знае, че хората вероятно я приемат като човек, който нарушава правилата, защото самите те се смятат за хора, които са длъжни да ги спазват. Тя обаче не е като тях. Никога не е знаела, че има правила, които трябва да спазва.
И за нея е прекрасно, ако може да накара поне един човек да се чувства свободен да прави това, което иска, а не това, което се очаква от него. Това споделя 18-годишната изпълнителка в новия брой на Vogue.
Малката Айлиш е диагностицирана със Синдром на Турет, който се изразява в неволни речеви и двигателни тикове, които се променят през годините. При нея най-изразени са неволните движения с очите, които някои смятат за напълно умишлени.
Като дете, изпълнителката кипи от енергия, затова родители й я записват на езда, танци и гимнастика. Не може да се оплаче и от липса на приятели. Не се разбира единствено с богаташките наследнички, които често я гледат с пренебрежение заради стила, който е избрала. Но Били не приема това като тормоз, а просто заключва, че някой не я е харесвал, което е напълно нормално.
Тя е повече от щастлива, че не е ходила на училище, a е учила от вкъщи, защото иначе нямаше да има живота, който има днес. Брат й Патрик също като нея не посещава класната стая, защото сам взима решението, че това е правилният начин да развива артистичните си таланти.
А музиката винаги е била нейната основа. За нея да пее е като да носи бельо - винаги го е правила. Въпреки това, тя дълго време не е осъзнавала, че е като другите певици. Може би защото всъщност не е като тях.
Всичко започва с един детски хор в Лос Анджелис. Там се учи на теория на музиката и на това как да стои неподвижна. Стажът й в хора приключва на 13, когато започва и истинската й кариера.
Айлиш е представител на онова поколение, което предпочита да седи в стаята си по пижама и да ограничава до минимум социалните си контакти. Тази публика няма време и желание за лигави любовни песни, затова и Били говори за любовта с ирония и сарказъм.
В изкуството й има един "завладяващ мрак", зад който стои едно щастливо детство, в което тя винаги е била насърчавана да прави това, което желае. Винаги е била независима и никой не я е изкарва на сцената насила. А сега иска да е вдъхновение за всички онези деца, които правят музика в спалнята си.
Били е категорична, че нейното влечение към тъмното в човешката душа винаги е било независимо от нейното душевно състояние. И нейните песни невинаги са автобиографични. Тя просто обича да създава истории и да ги изпява. И иска да се прави разлика между този подход и пеенето на откровени лъжи, каквото открива в рапа например.
Въпреки това, Айлиш не крие, че преминава през период на тежка депресия. За нейни причините смята травма от уроците по танци, групичка от токсични приятели и романтична връзка, в която получава ужасно отношение.
Но на първо място е фактът, че певицата мрази тялото си. Мрази го, защото то се развива по-бързо от мозъка й. Затова и непрекъснато го крие - за дя не знаят хората какво има под широките й дрехи и да не го коментират.
Така се появяват и мислите за самоубийство. Били признава, че е имала намерение да скочи от прозореца на хотелската си стая преди поредния концерт. Но нещо я е спряло. Най-вече майка й и нейната подкрепа. А днес дава съвет на всички в нейното състояние просто да бъдат търпеливи към себе си и мислите сами ще избледнеят с времето.
