Преди години лимузините „Чайка" се отъждествяваха с висшето ръководство на държавата и на БКП, което си беше едно и също. Видиш ли такава кола по улицата, веднага ти става ясно, че в нея седи поне министър. Черните „Чайки" бяха символ на власт в най-чистия й вид, оттам и на престиж. Успели бизнесмени и медийни магнати в България все още нямаше.

С годините властта се промени, а с нея и лимузините. По улиците зафучаха черни Mercedes-и и BMW-та, а кордоните с поредната делегация редовно предизвикват километрични задръствания по претоварените столични улици и обират „благословиите" на изнервените шофьори. Бизнесът набра инерция, скъпите коли престанаха да бъдат рядкост и наистина успелите хора започнаха да инвестират в класически марки и модели. Например един от медийните босове в България - шефът на „Дарик" радио Радосвет Радев, има в гаража си „Чайка" от 1973 г. в идеално състояние. Тази новина беше напълно достатъчна да ни накара да го потърсим, за да ни я покаже. Все пак този автомобил си е институция.

Тъкмо паркираме служебния бус пред Националния исторически музей в Бояна и забелязвам как към нас плавно се приближава един огромен бял автомобил. Помпозната муцуна не може да се сбърка, нито пък размерите на средно голям презокеански лайнер. „Чайка". От дясната врата тежко слиза зам. главният ни редактор Валентин Маринов, а зад волана е Георги Христов, личен шофьор на Радосвет Радев и основен виновник за възстановяването на „Чайката".

„Няма такава возия! Като лодка е. Все едно не си на български асфалт. Настилката е без значение!", възклицава впечатлен Маринов. На езика ми тутакси застава парливата забележка, че след твърдото окачване на неговия нов Lancer и волска каруца ще му се стори като пухена възглавница, но така и не я казвам, защото невероятната „Чайка" ме кара да забравя всичко останало. Изглежда така, сякаш преди 30 минути е излязла от завода, а е на 35 години и неизвестен брой километри.

Всъщност на километража се виждат малко над 3000, но шофьорът Георги Христов смята, че може би е превъртян веднъж. Двигателят пали от четвърт и издава доволно мърморене, а ауспухът приглася с гъргорене. Интериорът е приказка - светла кожа, килим в подходяща тоналност, таблото също е в унисон. Между предните облегалки и задния диван има поне метър и половина. Салонът е по-просторен от студентска квартира, да не говорим, че е несравнимо по-луксозен.

Бързам да седна до Георги и да усетя прословутата возия. В главата ми се набива аналогията между името на модела и птицата чайка. Нейният полет е лек и ефирен. Тя се рее и едва-едва потрепва с криле. „Чайка" вози плавно, меко, с леко полюшване. Но птицата е нежно създание, а тази машина те залепя на седалката от място и влиза в завои с подобаващо свирене на гуми. Кой каза, че автоматичната трансмисия отпреди 30-40 години била лоша и бавна?

Мощността е очевадна и няма как да бъде другояче. Под огромния капак се крие двигател с размерите на фотьойла ми в хола. Расов 5,52-литров агрегат с 8 V-образно разположени цилиндъра, грамаден четирикамерен карбуратор и 195 к.с. Потенциалът на този мотор е толкова голям, че впоследствие с леки изменения го монтират и на бронетранспортьори. А тежката 2100 кг „Чайка" му се струва лека и наистина полита.

В бившия СССР този мотор е бил монтиран и на по-деликатната като килограми „Волга" - специално за нуждите на обвитото в зловеща слава КГБ. Представяте ли си тази модификация какъв изтребител е била за времето си? Ако американците се хвалят със своите „мускулести коли", то тези са си направо културисти.

Носещата конструкция на „Чайка" е рама под формата на Х, а върху нея на 16 гумени тампона е поставена каросерията. Предното окачване е независимо с амортисьори, а отзад плавната возия е поверена на ресори.

В наши дни сме свръхразглезени от технологиите и сме склонни да търсим недостатъци във всичко. Бялата „Чайка" от 1973 г. трудно може да мине за наблъскана с джаджи по модерните стандарти, но за времето преди 30 години е била върхът на лукса - радио, запалки, пепелници, допълнителни тонколони до задните седалки, парно, климатик, електрическа антена, че и електрически стъкла.

 

Затова не е случайно, че тези автомобили са се произвеждали само по правителствена поръчка и са обслужвали предимно политическата върхушка и дипломатическия корпус. Една „Чайка" е заемала достойно място дори в автопарка на Посолството на САЩ.

Било е изключено простосмъртен да си купи такава лимузина, подобни случаи се броят на пръсти. Но все пак като подарък от Хрушчов „Чайка" са получили писателят Михаил Шолохов, първият космонавт Юрий Гагарин, балерината Галина Уланова и кубинският лидер Фидел Кастро. Толкова.

Ветераните, преминали срочната си служба и задължителните два основни ремонта, са доизживявали дните си или по гаражите на разните служби, или са били давани на обредните домове, за да внесат допълнителен блясък в сватбения ден на младоженците.

В България най-богата колекция от лимузини на бивши величия притежава гаражът на НСО (бившето Управление за безопасност и охрана). „Чайката" на Радосвет Радев е купена точно от там преди 4 години за 26 000 лв. Но е била в окаяно състояние.

„Работил съм 12 години като автомеханик и когато станах шофьор на г-н Радев, се бях зарекъл да не се занимавам повече с монтьорска дейност. Но когато видях тази „Чайка" така запусната, покрита с прах и занемарена, нещо ме прободе в сърцето. Говорих с шефа и той ми даде пълен картбланш да я ремонтирам. Освен нея възстановихме и един Mercedes от 1966 г. Скоростите се счупиха почти веднага и ремонтът започна с тях. Пребоядисахме я, а салонът беше претапициран с кожа. Оригиналните килимчета пред задната седалка са били с надпис „ЦК на БКП". За всяка една от тези коли се разказват легенди, като най-често срещаната е, че в тях се е возил лично Тодор Живков. Едва ли е точно така. Но тази я направихме като нова. Само тапицерията струва 4800 лв., а за музикалната уредба дадохме още 1800. По сервиза сме хвърлили най-малко още 1000 лв.", разказва Георги Христов.

Слабите места на тези лимузини са спирачките и прегряването. И това е нормално. Когато два тона и половина се ускорят до 150 км в час, рязкото спиране е доста трудно, а барабанните спирачки определено не са топ технология. Охлаждащата система пък просто не може да смогне на чудовището под капака.

„Казвали са ми, че едно време, ако трябва да се отиде от София до морето, по средата на пътя задължително се спира и се вдига капакът, за да се охлади двигателят. Но ние нямаме такъв проблем, тъй като съм монтирал допълнителна перка от VW. Спирачките са подсилени", реди Христов, а очите му не се отделят от автомобила. Гледа го почти както се гледа дете.

Докато подготвяме фотосесията, от вратите на музея се изсипват два класа дечурлиги на видима възраст между 9 и 12 години и направо пощуряват. Всички се залепят за колата и започват да се снимат с телефоните си. Но това са деца на новото време и имайте предвид, че за тях S-Class не е голямо чудо. Виж, „Чайката" сигурно им изглежда като излязла от комикс или компютърна игра.

И има защо. Съвременният дизайн рядко си позволява да труфи автомобилите с пищни елементи без видима функционална причина. Преди 30 години е било обратното. Визията на лимузината е дело на Лев Еремеев, но бдителното око на Top Gear забеляза „известна прилика" с американските лимузини. В годините на Студената война руснаците не са се посвенили да „заимстват" дизайн от САЩ, и в случая по-точно от Cadillac.

Интериорът, макар и само на един екземпляр, е дело на Пиер Карден. Става дума за лимузината на Всеруския и Московски патриарх Пимен. През 70-те години в столицата на СССР върви моден форум и Пимен праща своята „Чайка" да посрещне Пиер Карден. Той останал впечатлен от дизайна, но сметнал, че изкуствената кожа не е подходяща за салона. Затова праща в Патриаршията копринена тъкан в цвят крем брюле и обяснения как да се разкрои. Въпросната „Чайка" е в частна колекция от 1991 г.

В България битува доста особено мнение относно символите на по-новото ни минало. Взривихме мавзолея на Георги Димитров например. По същата логика на унищожение би трябвало всички останали „Чайки" да се нарежат на скрап и да се претопят, стига междувременно да не затворят „Кремиковци". За щастие автомобилите се ползват с по-особен статут и има хора като Радосвет Радев, които ценят класиките и правят всичко възможно да ги запазят. Защото подобни колекции са ценни и интересни не само за собствениците си. Ако не ви се вярва, питайте децата, които бяха на посещение в Националния исторически музей...

 

Материалът се публикува с любезното съдействие на сп. Top Gear България.