Провелият се вчера концерт на Таря Турунен (известна като бившата вокалистка на Nightwish) ме доведе до 2 основни извода:

1. Когато имаш толкова добри вокални данни, не е от особено значение, какво и с кого пееш.

2. Back-vocal клавиристките могат да са по-полезни отколкото човек би очаквал.

Казвам всичко това, защото то може най-добре да синтезира впечатленията, с които останах след вчерашната вечер. Концертът, за добро или за лошо, бе точно това, което очаквах да бъде, поставяйки го в категорията "една приятна изненада" с типичната българска добавка "но можеше и по-добре".

Да започнем с уточнението, че след раздялата на Nightwish с Таря, бях меко казано скептично настроен към соловата й кариера и я следях със слаб интерес. След въпросното събитие снощи това определено ще се промени.

Организационната част от концерта (изчерпваща се в пропускането на хора в залата и наличието на достатъчно бира за съответните... ъъъ... хора) бе на приемливо ниво. И трите входа бяха повече от достатъчни за да поемат потока, който се движеше бавно и без излишна суматоха.

Шоуто започна точно навреме под звуците на разнасящия се зад бяла завеса очарователно мелодичен глас на Таря, който бързо накара близо 4000 души да притаят дъх.

С известна засечка завесата се спусна в края на "Boy and the Ghost", за да разкрие финландската прима и групата в пълния им блясък. Следва почти непрекъсната и изпълнена със смесени спомени симфония от агресивно ритмични (но не прекалено) инструментали.

Красива музика за красиви емоции... нещо изключително рядко и ценно в "тежката музика". Безсмислено е да се описва почти небесната наслада от контакта с ТОЗИ глас, сравним единствено и само със самия себе си и способен да обрисува в съзнанието на слушателя картини, които дори той самия не е смятал, че може да си представи...

Сред тези неописуеми за един почитател моменти, най-ясно се отличават онези песни обвързани с миналото на Таря, а именно "Dead Gardens", "Nemo", неизпълнимата за никой друг вокал "Passion and the Opera" и естествено изпълнените на бисовете "Wishmaster" и "Over the Hills and Far away".

Ефектът им над публиката обаче, предизвика един от малкото моменти, в които проличаваше проблем с озвучаването. В екстаза си феновете бяха способни да надвикат групата и да превърнат, иначе могъщо-звучащия глас на Таря, в свое фоново продължение.

Концертът обаче в никакъв случай не се изчерпва с тези 5 композиции и групата не пропусна да втрещи публиката с новите си творби, сред които логично бяха "Lost Northern Star" и "I walk alone" и естествено бруталното солово изпълнение на бившия барабанист на Gamma Ray - Майк Терана. Именно той взриви публиката до степен, до която овациите за него успяха да надвишат дори тези за госпожица Турунен.

Таря изпълни и превърналия се в традиционен за нейните нови концертни изяви кавър на легендарната "Poison" на Алис Купър, който макар и слаб стана част от добре подготвения репертоар на певицата.

Най-силното разочарование в програмата бе новият аранжимент, в който умишлено не бяха изпълнени голяма част от партиите показващи истинските вокални възможности на изпълнителката - нещо, което преди време превърна Nightwish във велика група.

Всичко това, съчетано с постоянните овации на присъстващите, почти перфектното изпълнение, доброто озвучение, поздравите отправяни към българската публика в съчетание с перфектното осветление и привидно незначителни детайли като постоянно сменяното сценично облекло, превърнаха концерта в нещо незабравимо - дори въпреки леките проблеми, които изпълнителката има със сценичното си поведение (мисля, че не остана изпълнител, който да не е развял българския флаг на сцената, и все още не се е появила публика, която да не се връзва всеки път).

В заключение всичко, което мога да кажа е че след това представяне на "новата Таря", мога само да се надявам казаното от нея преди втория бис: "... да се видим с вас (българската публика) много скоро", да се превърне в реалност, а не просто акт на куртоазия спрямо възхитените и викащи за още фенове...

PS: Държа да отбележа, че за първи път срещам изпълнител, към когото не съм изпитал желание да замеря с нещо тежко при казването на "Zdravei Sofia", заради непоносимо тежкия акцент.