Един от вечните сблъсъци на позиции е на тема дали и до каква степен трябва да съобразяваме думите и действията си с това как ще реагират хората около нас. На единия полюс са тези, които смятат, че щом не живеем като аскети вдън гори тилилейски, значи трябва винаги да имаме едно наум.
"Какво ще кажат хората?" да е водещ лайтмотив. А в пълен контраст са тези, които смятат, че животът си е наш и можем да си го живеем както си искаме - чуждото мнение не е наш проблем. В търсене на златната среда ще наклоним везните към идеята за живот отвъд оковите на предразсъдъците.
Разбира се, ако отвътре ни идва да кръстосваме центъра на града, облечени като Розовата пантера или друг анимационен герой, можем да изпитаме известни вътрешни резерви дали е добре да го сторим. Но в повечето житейски ситуации не сме длъжни да плащаме данък обществено мнение.
Източник: iStock
С манията по социалните мрежи в последните години, влиянието на това какво мислят останалите за нашия живот става все по-решаващо. Затова и някои се стремят да изградят една илюзорна представа за себе си в интернет, само и само другите да цъкат с език да им завиждат.
Но дали удовлетворението, което носи тази реакция, не е също толкова фалшиво, колкото и профилът във Facebook?
Да искаме постоянно да се харесаме на всички и да треперим да не сгафим, води до постоянен стрес. А той - до отделяне на кортизол в организма. С две думи - като нищо можем да се поболеем за едното "браво".
Източник: Facebook / QPark
И не само да се поболеем, а и да не успеем в живота. Ако винаги се вслушваме и следваме сляпо чуждото мнение, ще поставим илюзорни граници на мирогледа си. Но това не са нашите граници, тези, в които искаме да вървим и да растем.
Докато мислим първо как ще реагират другите, се лишаваме от възможността да живеем и да се наслаждаваме на момента - едно много ценно качество, което с годините също оставяме някак на заден план. Не е нужно и всичко, което искаме да направим точно сега, да бъде като онова, което ще ни гарантира харесвания.
Често чуждото мнение и нашата податливост към него оказват отрицателно влияние върху интимните взаимоотношения. Това, че най-добрата ни приятелка е разочарована от мъжете и ни увещава да зарежем половинката си, защото "не се научи, че мястото на чорапите не е на пода", не значи, че трябва да следваме сляпо съвета й.
По-скоро трябва да се замислим дали тя просто не страда, че няма на кого да събира чорапите. И както понякога слушаме първо сърцето, а не разума, в който винаги има място за оценката на обществото, така и не трябва съвсем да изключваме мисловния процес, защото току-виж някой ни даде наистина добър съвет. Но той е такъв, ако съвпада с нашите виждания, желания и мечти. А не с неговите.
