Агентът, миналото и Камелия Тодорова

„Камелия Тодорова – най-уникалната жена, която познавам. В името на любовта си тя премина през няколко кръга на ада. В България имаше всичко, за което може да мечтае. Нямаше любов. Срещна Майкъл Кунстман.  Влюби се до полуда. Трябваше да арестувам Майкъл, тъй като го издирваха от Интерпол. Арестът стана в нейно присъствие. От този миг Камелия тръгна през ада. Винаги съм й се възхищавал за силата на духа, въпреки нечовешките болки, които изтърпя. Голяма работа е Камелия. Богда я пази.”

Това признание на непознатия за мен Румен Владимиров Николов се появи на стената ми във Фейсбук под статус за утрешното гостуване на Камелия Тодорова в „Женските досиета Х“, рубриката за сложни женски съдби в „Провокативно“. Преди месец той отново публично сподели, че бил от агентите, които вербували Вера Мутафчиева, и че тя страхотно ставала за вербуване. Била много добър агент. И тогава, и сега поканих г-н Николов да участва в предаването, за да разкаже повече за своята работа като агент на ДС, с която явно толкова се гордее, че вече не може да мълчи. И на двете ми покани беше отговорено с мълчание, пише Миена Фучеджиева за "Площад Славейков".

Ето какво намирам за Румен Николов в интернет:

Екхибиционизмът на агент Николов е възмутителен, но лично аз вече съм изморена да се възмущавам. Осъзнах и приех, че България не е страна на розовото масло, а на възмутителното. Всеки ден мога да изброя поне пет повода за възмущение. Възмущението е хляб наш насущний, превърнало се е за нацията в нещо като хероинова зависимост. Създават се поводи за възмущение, защото българите като че ли не знаят как другояче да съществуват, а после следва „наградата“ – изохкване от възмущение, действащо като облекчение.

Затова в този случай няма да става дума за емоции, а за начина, по който едно бившо ченге публично – и безнаказано – се отнася към личната история на Камелия Тодорова. В утрешния епизод на „Провокативно“ тя ще говори именно за драматичните събития около своето бягство от България, както и за все още неизяснени обстоятелства от миналото й, пряко свързани с Държавна сигурност. Камелия е изключително талантлива и силна жена, платила висока цена за успеха си. А агент Николов е страхливец, който хем пуска информация, хем отказва публично да застане зад „смелостта си“. И това отново е на гърба на жертвата, въпреки че Камелия е всичко друго, но не и жертва. Случва се 26 години след превръщането на България в демократична държава.

Демокрацията дойде, но те не си отидоха. Не освободиха българския народ от гадостта, с която са го обсъждали, осъждали и унищожавали психически. Явно мислят, че това може да продължава. И то наистина може да продължава безнаказано поради липсата на лустрация – защото ние отказваме да се освободим от тях. Поривът ни стига до възмущението, след това загубваме интерес. Чувствам се като развален грамофон – тъпа плоча, тъпа игла и тъпо зацикляне. Омръзна ми да повтарям едно и също, а те на това разчитат. Но заради Камелия няма как да отмина поредното включване на агент Николов на стената ми.

Казват, че серийните убийци винаги се връщали на мястото на престъплението. В американските филми те компулсивно напомнят за себе си с писма или обяви във вестници, с които предизвикват полицията. Привличат вниманието към себе си, защото не могат да живеят без него, известността е средство за контрол над самите себе си. Убиваш някого, привличаш внимание. После налепяш изрязани букви в писмо с надсмешка за безпомощността на полицията и понякога възхищение към жертвата. Психологическа игра, в която убиецът е напълно подвластен на стремежа си да бъде известен, да се валидира пред обществото като стойност, която то не може да избегне. Надскача в собствените си очи обикновената си психопатска природа и се превръща в Бог, който раздава или отнема правосъдие.

Не твърдя, че агент Николов е убил някого, а че с подобни признания във Фейсбук за дейността си той предизвиква, връща се към някакво – известно само нему – престъпление. Може би мазохистично се опитва да извади народа от инертността му към миналото, с която е позволил да се опитват да го убиват, ежедневно.

Камелия Тодорова, видимо, не може да бъде убита – защото е явление от талант и красота. Иска ми се да напише роман за живота си. Не е задължително, разбира се, защото песните, гласът й и филмите с нейно участие ще останат завинаги в историята на културата ни – но би било добре да се чуе и гласът на жената, която Държавна сигурност за известно време се е опитала да пречупи. Безуспешно, слава Богу.

Колкото до причините за инертността на българския народ към агентурното му минало, те вероятно се крият и във вица от соца „Роднина, милиционер, роднина, милиционер“, и така до края на света. Ние сме на всеки километър… Те със сигурност са на всеки километър.

Но за ваше агентурно сведение: ние пък воюваме за всеки милиметър свобода. И вашето време изтича в нетърсени Фейсбук споделяния. За момент те могат да отровят деня ни, обаче вашите дни завинаги са непоправимо отровени, защото все пак колкото и да сте на власт, вече не сте на власт. Доказателството е, че мога да пиша този текст с имената ви, без изобщо да ми пука какво мислите. Или какво бихте ми направили, ако беше онова време. Днес вие сте никои, нищо. Прашинка в окото на Вселената, от която тя е създала доста сълзи, а в тях СЕГА ВИЕ СЕ ДАВИТЕ. С главни букви и с все по-малко въздух за вас.