Няколко седмици след като руските войски навлязоха в Афганистан, аз се завърнах у дома, за да видя родителите и сестрите си и да се похваля с първородния си син. Семейството ми живее в района на „Военни жилища" - Дружество за кооперативно строителство на къщи за пакистанските офицери, - макар никой от роднините ми да не е военен. „Военни жилища" е моден квартал в Карачи; малцина от военните, получили разрешение да си купят земя там на символично ниска цена, можеха да си позволят лукса да застроят закупените терени.
Не им разрешаваха и да продадат земята. За да закупиш терен в офицерския квартал, трябваше да сключиш сложен договор. По силата на условията, залегнали в него, земята оставаше собственост на продавача, дори да си заплатил пазарната цена за нея и да влагаш пари за построяването на собствена къща върху терена, която да отговаря на твоите нужди. На теория излизаше, че си просто едно добро момче, благодетел, избрал да подари на бедния офицер собствен дом заради безкрайното си великодушие. Но пък договорът задължаваше продавача да посочи поименно трета страна, която при завършването на строежа да притежава всички пълномощия като собственик на имота.
Този трети човек се назначава по твое предложение и когато строителите свършат работа и се разотидат по домовете си, той чисто и просто предава собствеността в твои ръце. Така че за осъществяването на този процес бяха необходими две доброжелателни действия, независими едно от друго. Развитието на квартала, наречен „Военни жилища", зависеше изцяло от принципа „Аз на тебе, ти на мене". Нима този дух на другарство, на съвместен и безкористен труд за постигането на общата цел, не е истински пример за подражание?
Процедурата бе великолепно измислена: продавачът се обогатява, посредникът си взема комисионата, клиентът си получава къщата и никой не нарушава закона. И, разбира се, никой не се интересува как става така, че най-търсеният район в града попада в ръцете на военните. Този въпрос продължаваше да е в прерогативите на фондациите на „Военни жилища", в които нерешени проблеми - дал Бог. Но тяхното зловоние потъваше в уханието на цветята в околните съзряващи градини, на дърветата, растящи от двете страни на булевардите, на парфюмите, обгърнали красивите и елегантно облечени дами, живеещи в съседство; техният аромат надвиваше твърде абстрактната воня.
Дипломати, бизнесмени с международна значимост, синове на бивши диктатори, известни певици, крале на текстилната промишленост, звезди в областта на крикета идваха и си отиваха. Наоколо кръстосваха множество нови и модерни японски автомобили. А наименованието „Дружество на военните", което в нечии уши може и да звучи като символ (изразяващ взаимноизгодните отношения между държавната институция и нейните въоръжени сили), отдавна бе изгубило смисъла си. Съществуваше само като наименование.
Една вечер скоро след пристигането ми посетих мой стар приятел, поет. Горях от нетърпение да проведем някой от обичайните дълги разговори, да чуя възгледите му относно последните събития в Пакистан и тези в Афганистан, разбира се. Както винаги, къщата му беше пълна с гости; на пръв поглед всички се интересуваха единствено от първенството по крикет между Пакистан и Индия.
Двамата с приятеля ми седнахме на масата и разсеяно започнахме да играем шах. Тъй като наистина желаех да разбера как стоят нещата, аз най-после успях да насоча разговора към темата, която се въртеше в главата ми и като начало споменах екзекуцията на Зулфикар Али Бхуто. Но не успях да изрека и половината от изречението, когато усетих болезнен ритник по пищяла. Думите ми се сляха с множеството задавани около нас въпроси. Не изкрещях от болка, но тутакси промених темата. Заговорих за спорт и за бурното развитие на видео индустрията, на което бяхме свидетели.
Хората влизаха и излизаха, лутаха се из стаята и се смееха. След около четирийсет минути приятелят ми заяви:
- Сега вече всичко е наред.
Попитах го:
- Кой беше този?
Той ми каза името на информатора, проникнал в групата. Отнасяха се с него вежливо, без да правят ни най-малък намек, че причината, поради която е сред тях, им е добре известна, тъй като в противен случай щеше да се изпари и нямаше да знаят кого са изпратили на неговото място. По-късно се срещнах с шпионина. Беше приятно момче, говореше културно, имаше честно лице и без съмнение се чувстваше истински щастлив от факта, че наоколо не се говори нищо, за което си струва да докладва. Страните бяха постигнали един вид равновесие. За кой ли път се удивих на големия брой „приятни момчета", които можеха да се срещнат в Пакистан, на добрите обноски по тези места, разцъфтели като благоуханните цветя в градините.
След последното ми идване в Карачи моят приятел, поетът, бил хвърлен в затвора за своята обществена дейност, където прекарал месеци. Или казано по-ясно, той познавал някого, който от своя страна познавал някого другиго, която пък била жена на втория братовчед по линия на съпругата на доведения вуйчо на някого, който обитавал (а може и да не е обитавал) едно и също жилище с човек, снабдяващ с оръжие въстаниците в Балучистан.
В Пакистан, познаваш ли съответните хора, можеш да стигнеш където си поискаш, дори до затвора. Приятелят ми все още отказваше да говори за случилото му се през изминалите месеци, ала другите ми бяха казали, че дълго след като излязъл на свобода, състоянието му било много лошо. Твърдяха, че го държали увесен за глезените с главата надолу и го удряли като новородено бебе, което трябва да заплаче, за да могат дробовете му да се напълнят с въздух. Така и не го попитах дали е заплакал, нито дали е зърнал през прозореца обърнатите надолу планински върхове.
На каквото и да спра поглед, все намирам нещо, от което да изпитам срам. Ала и срамът е като всичко останало: ако живееш достатъчно дълго с него, свикваш и той се превръща в част от мебелировката. В квартала на военните жилища можеш да откриеш срама във всяка къща, да го зърнеш как догаря в пепелника, как виси в рамка на стената, как покрива кревата. Ала никой вече не го забелязва. Колко сме били възпитани!
Може би не аз, а тъкмо приятелят ми трябваше да напише тази книга, при това нямаше да му се наложи да съчинява: достатъчно би било да обрисува собствения си живот. Ала той отдавна бе престанал да пише. Ето защо сега съм тук и ви разказвам неща, които никога не са ми се случвали. Със сигурност сте забелязали, че героят ми вече е бил увесен за глезените с главата надолу и че носи името на известен поет; но изпод перото му никога не са излизали и не ще се появят каквито и да е строфи.
„Аутсайдер! Нарушител! Нямаш никакво право!..." Така е: никой никога не ме е арестувал. Нито пък ще ме арестуват. „Бракониер! Пират! Отхвърляме твоя авторитет. Познаваме те: говориш на чужд език и го развяваш като знаме над главата си; разказваш за нас на чуждоземния си език и какво друго можеш да изречеш, освен лъжи?" А аз отговарям с други въпроси: нима историята е собственост единствено на участниците в събитията? Кое е съдилището, решило това, кои са комисиите, определили тези територии?
Нима само мъртвите имат право да говорят?
Казвам си, че този роман ще е роман за сбогуване, моята последна дума за Изтока, от който ме раздалечават толкова много години. Но невинаги си вярвам. Изтокът е онази част от света, с която ща, или не ща все още съм свързан, макар връзките ми вече да не са толкова здрави.
Що се отнася до Афганистан: когато се върнах в Лондон, ме поканиха на официална вечеря и там срещнах британски дипломат, специалист по „моята" част на света. Той ми каза, че за Запада е напълно естествено да подкрепя диктатурата на президента Зия Ул Хак. Трябваше да запазя самообладание, но не се сдържах. Нямаше резултат. После, когато станахме от масата, съпругата му - деликатна и вежлива дама, която през цялото време се опитваше да умиротвори обстановката помежду ни, като издаваше съответните възклицания, - ме попита:
- Кажете ми защо пакистанците не се отърват от Зия, нали се сещате, по обичайния начин?
Срамът, уважаеми читателю, не е приоритет само на Изтока.
Откъсът се публикува със съдействието на ИК Колибри
Книгата можете да закупите тук.
