1. Из бележника на Били Абът
1968 Моника казва, че нищо не струвам. Казва го полусериозно. За нея обаче едва ли може да се твърди такова нещо. Това, че съм влюбен в нея, вероятно ме лишава от способността да преценявам обективно. Повече по този въпрос друг път.
Веднъж тя ме попита какво пише в този бележник. Обясних є как Полковника все повтаря, че ние тук в НАТО сме на бойната линия на цивилизацията. И че за бъдещите поколения е важно да знаят какво означава да си на бойната линия на цивилизацията в Брюксел през втората половина на двайсети век. Може би някой облъчен, потънал в пепелява прах учен ще вземе да рови в развалините на града и ще попадне на този бележник, овъглен по краищата, станал на кора от ръждивите петна от моята кръв, и ще бъде благодарен на Уилям Абът-младши за това, че е бил толкова предвидлив да нахвърля наблюденията си върху живота на обикновения американски войник, защитавал цивилизацията на прага на Европа. Ще може да научи и колко са стрували стридите, колко големи са били гърдите на възлюблената му, какви са били простите войнишки удоволствия, като например сексът, кражбата на бензин от армията и други такива неща.
Моника ме попита защо винаги се държа толкова лекомислено. Че как иначе да се държа, отговорих аз.
В нищо ли не вярваш, попита тя.
Вярвам, че срещу ръжен не се рита. Ако на улицата има парад, заемам си мястото, влизам в крак и махам с ръка на хората - и на приятели, и на врагове.
Продължавай тогава да съчинителстваш, каза тя. И напиши, че не си истински представител на своето поколение.
"Съчинителствам" е може би точната дума за това, което правя. Аз произхождам от семейство на литератори. И майка ми, и баща ми са - или бяха - писатели. В известен смисъл. Баща ми се занимаваше с реклама, а това занимание не се цени особено високо в академичните аудитории и издателските кабинети. Независимо обаче от успехите и провалите, които могат да му се припишат, всички те са постигнати чрез пишеща машина. Сега той живее в Чикаго и често ми пише, особено когато е пиян. Аз редовно му отговарям. Големи приятели сме, когато ни делят четири хиляди мили.
Майка ми пишеше критически статии за разни гадни списанийца. Връзката ми с нея е сведена до минимум. Сега работи в киното. Израснах с музиката на пишещи машини и ми се струва естествено да излагам мислите си такива, каквито са, на хартия. Развлеченията в Брюксел са малко, но тук е по-добре, отколкото във Виетнам, твърди Полковника.
Играя тенис с Полковника и му правя комплименти за слабия бекхенд, нали това е един от начините да се издигнеш в армията.
Ако руснаците нападнат първи, но не улучат НАТО, макар че според Полковника ще го улучат, аз ще продължа да съчинителствам. Така ще си запълвам времето, когато в гаража, където ми викат Камионджията, работата понамалее.
Чудно какво ли прави тази вечер колегата, който е шеф на гаража в щабквартирата на Варшавския договор, докато аз пиша тия редове.
Александър Хъбъл беше журналист. Или поне работеше за списание "Тайм" в Париж. Тази седмица обаче се предполагаше, че не работи, защото беше на почивка с жена си. Докато жена му си почиваше следобед в хотела, построен на носа, Александър Хъбъл крачеше към полицейския участък в Антиб. От три дни си блъскаше главата над едно име, което бе прочел в "Нис-матен" - Джордах. Някакъв американец на име Джордах беше убит в пристанището на Антиб пет дни след сватбата си. Убиецът или убийците се издир-ваха. Засега мотивите на престъплението не бяха известни. Жертвата, собственик на яхтата "Клотилд", закотвена в пристанището на Антиб, беше пребит до смърт на палубата на собствената си яхта.
Хъбъл се гордееше с журналистическата си памет и се ядоса, че едно име, което би трябвало да свърже с определена личност или събитие, блуждаеше някъде в периферията на съзнанието му. Когато още работеше в Ню Йорк, в един брой на списание "Лайф" бяха поместени снимките на десет млади многообещаващи политици от цяла Америка и една от тях беше на някой си Джордах, не можеше да си спомни малкото му име, кмет на едно градче на стотина мили от Ню Йорк - казваше се Уитби. Сега вече си спомни още нещо. След излизането на статията в колежа в Уитби бе избухнал скандал - стачкуващи студенти организирали демонстрация пред дома на кмета, а съпругата на кмета се появила на вратата пияна и гола. Някой я снимал и снимката обиколи редакцията.
Но един мъж, чиято съпруга се е показала чисто гола пред тълпа ревящи студенти, може и да се е отървал от нея и да се е оженил за друга, по-малко темпераментна жена.
А може да става дума и за съвършено друг човек със същото име, помисли си Хъбъл, докато чакаше да се смени светлината на светофара. Какво общо може да има между една яхта в Антиб и Уитби, Ню Йорк. Все едно, струва си да провери. Ако се окаже, че е същият млад многообещаващ политик, защо да не напише нещичко, нищо, че е на почивка. От пет дни беше в отпуск и вече му ставаше скучно.
Единственият полицай в празната чакалня с олющени стени се прозяваше на бюрото, но когато Хъбъл му обясни на хубав френски език, че е журналист и иска сведения за убийството, се оживи и се зарадва на посещението. Отиде в някаква друга стая и като се върна, каза, че шефът е готов да приеме Хъбъл веднага. Точно този следобед Антиб, изглежда, не можеше да се похвали с много престъпления.
Шефът беше дребен, мургав мъж със сънливи очи, облечен в синя тениска и смачкани памучни панталони. Докато говореше, един златен преден зъб проблясваше.
- С какво мога да ви услужа, мосю?
Хъбъл обясни, че подробностите около убийството на един американец във Франция, особено ако той е онзи Джордах, за когото Хъбъл си мисли - човек със значително влияние в родината си, - биха представлявали интерес за американската публика. Хъбъл, както и издателите на списанието, щяха да са били благодарни, ако шефът хвърли някаква светлина върху тази история.
Шефът имаше опит с френските журналисти, които приеха убийството като обичайно разчистване на сметки в района на пристанището. Но този отракан на вид американец, представител на авторитетно списание, заел се да проучи убийството на свой съгражданин във френски курорт, посещаван от много американци, беше нещо съвсем друго. Шефът щеше да бъде много по-щастлив, ако престъпникът вече беше арестуван и хвърлен зад решетките, но засега не можеше да се похвали с това.
- Има ли някакви предположения кой е извършил убийството или какви са били мотивите му? - попита журналистът.
- Старателно проучваме случая. Работим денонощно - отговори шефът.
- Хванахте ли някаква следа?
Шефът се поколеба. Във филмите журналистите винаги намират улики, които полицията подминава. Американецът изглеждаше интелигентен човек и можеше да се окаже полезен.
- Както разбрах от снаха му - започна шефът, - в деня на сватбата си мосю Джордах е бил въвлечен в един спор, много жесток спор, в някакъв бар в Кан, наречен "Ла Порт Роз", с един човек, известен на полицията. Чужденец. Югославянин. Казва се Данович. Разпитахме го. Има неопровержимо алиби, но ние бихме искали да го разпитаме отново. За съжаление той като че ли е изчезнал. В момента го издирваме.
- Жесток спор. Искате да кажете побой? - попита Хъбъл.
- Изключително жесток, както разбрах от снахата - кимна в отговор шефът.
- Знаете ли за какво е бил този спор?
- Снахата твърди, че чужденецът щял за малко да я изнасили, но мосю Джордах се намесил и му попречил.
- Ясно - каза Хъбъл. - Имал ли е Джордах навик да се бие по баровете?
- Доколкото ми е известно, не - заяви шефът. - Аз познавах мосю Джордах. Всъщност от време на време двамата изпивахме по чашка. С голяма скръб научих за смъртта му. За мен той беше кротък, симпатичен човек. Никой не знаеше да има врагове. Все пак обаче не мога да допусна, че в Америка е бил човек с влияние, както вие казахте.
- В "Нис-матен" пише, че притежавал яхта - каза Хъбъл и леко се засмя. - Това все пак говори за известно влияние.
- Той караше яхтата - отговори шефът. - Изпълняваше чартърни маршрути. Така си изкарваше прехраната.
- Ясно - каза Хъбъл. Не можеше да си представи, че един от десетте най-обещаващи млади политици на Америка ще си изкарва прехраната, като превозва курортисти от едно средиземноморско пристанище до друго, пък ако ще съпругата му безброй пъти да се е показвала гола. Тази история като че ли не беше толкова интересна. - Може би е политическо убийство? - с надежда попита той.
- Не ми се вярва. Изобщо не беше такъв тип човек. Ние обикновено събираме информация за хората, които се занимават с политика.
- Какво ще кажете за контрабанда?
- Едва ли. И за това си имаме информация. Или поне подозрения.
- Тогава как бихте го описали? - продължи да настоява Хъбъл по силата на навика.
- Свестен, разбран човек - сви рамене шефът. Ако говореше с французин, сигурно би казал "славно момче". Но сега си мереше думите и проявяваше покровителствено отношение. - Всички знаеха, че е честен - продължи шефът. - Не бяхме близки приятели. Говореше много лошо френски. Не като вас, мосю. - Хъбъл кимна в знак, че приема комплимента. - А моят английски, за съжаление, е съвсем елементарен.
Шефът се усмихна на собственото си незнание. - За философия не сме говорили.
- Какъв е бил, преди да дойде тук? Знаете ли?
- Моряк на търговски кораб. - Шефът се поколеба. Веднъж, на чаша вино, след като спомена за счупения нос и за белега, Джордах му каза, че е бил боксьор. И помоли това да си остане между тях. В крайбрежните заведения боксьорите лесно могат да станат обект на прицел от страна на клиенти, които алкохолът е настроил войнствено. "Не съм дошъл във Франция да се бия", бе казал Джордах. "Тук късметът ми не работи. Имах една боксова среща в Париж и за малко не ми пръснаха черепа", бе добавил през смях. Ако се съдеше по вида му, и в последната си боксова среща, преди да умре, пак не е имал късмет.
Какво пък, помисли си шефът, защо да не каже на журналиста? На Джордах това вече не може да му навреди, той няма да се явява повече в крайбрежните кафенета.
- Изглежда, е бил професионален боксьор - каза шефът. - Имал е дори мач в Париж. Само веднъж. В шампионат. Бил е нокаутиран.
- Боксьор? - Интересът на Хъбъл отново припламна. На спортната страница може и да поместят двеста думи. Ако този човек е имал претенции да получи шампионска титла в Париж, сигурно се е ползвал с някакво име. На хората ще им е любопитно да прочетат за един американски боксьор, убит в Париж. Ще проучи, доколкото може, случая и ще изпрати телекс в редакцията, а те ще досъчинят останалото, като се поровят из архивите. И бездруго в Ню Йорк преправят всяка негова кореспонденция. - Джордах? - повтори Хъбъл. - Не си спомням боксьор с това име.
- Излизал е на ринга под друго име - обясни шефът и си каза, че трябва да се запознае с тази страница от миналото на Джордах. Професионалният бокс е бизнес, в който винаги са замесени гангстери. Тук може да изскочи нещо - неизпълнено обещание, провалена сделка. Трябваше да се сети за това по-рано. - Бил е известен като Томи Джордан.
- Аха - каза журналистът. - Това е вече друго. Разбира се. Спомням си, че съм чел за него във вестниците. Изглеждал многообещаващ.
- Нищо повече не знам по този въпрос - каза шефът. - Известно ми е само за мача в Париж. Четох за него в "Л'Екип". Там пише, че Томи Джордан се оказал едно голямо разочарование. - Шефът внезапно реши да се обади на един боксов агент в Марсилия, който имаше връзка с престъпния свят. Затова се изправи и каза: - Чака ме работа. Ако искате да научите нещо повече, може би трябва да говорите със семейството му. Жена му, брат му, сина му.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК БАРД.
