от Лиса Ангър „Несвяст"
Моята майка ме кръщава Офелия с мисълта, че по този начин проявява литературен вкус. Не си дава сметка за това, че всъщност демонстрира влечение към трагичното. От друга страна обаче, изобщо не съм убедена, че тя схваща самата концепция на трагедията, както родените в охолство не съзнават, че са богати и дори не допускат съществуването на друг вид живот. За нея името звучи красиво, напомня й за някакво цвете, знае, че е от някаква известна история (пиеса или роман, не би могла да каже). Извадила съм късмет все пак, тъй като алтернативата й била Лолита или Джипси Роуз. Офелия съдържа поне някакво внушение за достойнство.
С тези мисли бутам количката в местния супер сред купища лъснали зелени ябълки, хрупкави салати, тлъсти портокали и здрави, матовочервени чушки. До болка познатият мъж от щанда за меса ми маха с ръка и ме дарява с нещо, което - сигурна съм - смята за пленителна усмивка, но тя само кара кожата ми да настръхне. Всеки момент очаквам да чуя „Здрасти, сладурано" или „Здравей, съкровище". Все се питам какво ли има у мене, което го кара да проявява подобен ентусиазъм.
В никакъв случай не съм открита или сговорчива личност. Разбира се, не мога си позволи да бъда и прекалено резервирана. Поглеждам отражението си в лъскавата метална повърхност на витрината, за да се убедя, че то е сдържано и хладно, без да бъде отблъскващо. Образът ми е изкривен и насечен от разнообразните дефекти по ламарината.
- Здрасти, скъпа - обажда се той с изискан жест и лек поклон.
Аз се усмихвам хладно, по-скоро леко повдигам крайчеца на устните си. Той грейва в усмивка.
Превърнала съм се в оня тип жени, който би притеснил силно собствената ми майка. През повечето време връзвам в силно дръпната назад конска опашка току-що измитата си, все още влажна руса коса. Простотата на тази „прическа" ме привлича много. Нося прости, удобни дрехи - панталони от груб плат и голяма за ръста ми бяла блуза, под дебело моряшко яке. Нищо особено, ако не смятаме обувките и чантата, които струват колкото две заплати на майка ми. Тя непременно би забелязала подобно нещо. Не би се зарадвала. По-скоро щеше да се огорчи и разлюти. Не разбирам защо трябва да се хабят толкова емоции. Това е само един факт. Ясен и прост, каквито са всички факти. Е, повечето. Но все още я виждам в спомените си, виждам мекия прасковен тен на лицето, високите скули, дълбоките кафяви очи. Същите като на дъщеря ми.
- Ани! Здравей!
Пак съм при плодовете, макар да не си давам сметка за това какво ме е върнало там. В ръка държа лъскава зряла мандарина. Сигурно съм се вторачила в нея, сякаш е магическа сфера от кристал - опитвам се да прозра в бъдещето. Вдигам поглед към съседката си Ела Сингър, която ме наблюдава загрижено и донякъде развеселено. Не знам от колко време трае това или от колко време аз самата съм се вторачила в мандарината. Ние сме нещо повече от съседки - приятелки сме. Всички в квартала ми викат Ани, даже и Грей - един Господ знае защо.
- Къде беше? - пита ме тя.
- Извинявай - отвръщам с усмивка и бързо тръсване на глава. - Малко се бях отнесла.
- Да не ти е зле?
- Не. Нищо подобно.
Тя кимва и сама избира няколко мандарини.
- Къде е Вики?
Всички жени от квартала, учителките и майките на нейните приятелки я наричат Вики. Аз не ги поправям, но всеки път потръпвам вътрешно, когато чуя това име. То не е нейното. Нарекла съм я Виктория, защото това има определено значение за мен, а надявам се - след време - да има и за нея. Вярно, нарекох я така в един период на голяма самоувереност. Но Грей ме разбра и прие. В ония дни и двамата се радвахме на отлично самочувствие. Аз продължавам да се стремя към него, макар че напоследък, поради причини, които не мога да обясня, то започва да ми изневерява.
- У мащехата на Грей е. На плуване при баба - казвам аз и пускам плода в прозрачно пликче. Мандарината издава свеж, приятен аромат. Плодовете са на ръба на презряването. Имам усещането, че всеки миг ще се пръснат от сокове и сладост. Някаква старица се промъква край нас, отпусната тежко върху алуминиева конструкция за опора при ходене. От невидими тонколони се носи обезобразена, тенекиена версия на „Не стой толкова близо до мен" от „Полис".
- Това е добре - отсъжда Ела. - Значи можем да седнем за по едно капучино.
Поглеждам часовника си, все едно се питам дали ще успея да вместя и това мероприятие в бездруго претоварената си програма, макар и за двете да е ясно, че нямам какво друго да правя, а Виктория ще се забави още дълги часове с нейното
плуване, после любимия обяд и игри със съседските деца. Те са до едно по-големи момчета, но тя ги върти на пръста си като някаква кралица. А те я боготворят заради това.
- Като едното нищо - казвам аз и приятелката ми се засмива.
- Великолепно. Ще те изчакам в кафето, докато свършиш. - Има предвид онова малко местенце на плажа, където винаги отиваме.
- До скоро.
Тя тръгва. Много харесвам Ела. Толкова е открита, блага и добронамерена, така доверчива и неизменно сърдечна. Кара ме да се чувствам като някаква коравосърдечна кучка. Усмихвам се и махвам леко с ръка. Сърцето ми играе. Сигурно кофеинът му е дошъл много за днес и сега протестира пред перспективата за още. Може би ще трябва да се задоволя с един билков чай.
На път за касата виждам някакво намусено момиче на петнайсетина години, застанало до майка си. Толкова е кльощаво, че кокалите му ще пробият джинсите. Устните й са влажни и лъскави от розова помада. Притиска мобифон към ухото си и гризе нокътя на десния си палец.
Откъсът се предоставя с любезното съдействие на ИК Колибри.
Книгата може да си поръчате тук.
