„Икономика на Третия райх" (откъс)

Из „Икономика на Третия райх" - Адам Туз

1936: ЧЕТИРИ ГОДИНИ ДО ВОЙНАТА

В ретроспекция изглежда очевидно, че светът започва да се плъзга към войната не през 1939 г., а четири години по-рано. През октомври 1935 г. Мусолини предприема своето непредизвикано нападение срещу Абисиния. До май 1936 г. император Хайле Селасие вече е в изгнание и италианците са установили режим на геноцид, който впоследствие отнема живота на хиляди етиопци. Два месеца по-късно, през юли 1936 г., десни офицери вдигат бунт срещу новоизбраното правителство на Народния фронт в Испания. След седмици страната е потопена в кървава гражданска война. На другата страна на света трудният баланс е дестабилизиран на 6 март 1936 г. от свалянето на либералния японски премиер Кейсуке Окада и замяната му с привърженик на войната, външния министър Коки Хирота. До лятото на 1937 г. Япония започва открити военни действия в Китай. Нацистка Германия не оставя съмнение на коя страна е в тази растяща поляризация на световната политика. Хитлер застава зад Мусолини в Африка и използва последвалото англо-френско объркване, за да изпрати германски войски в Рейнската област, което е крещящо нарушение на Версайския договор. През лятото на 1936 г. транспортни самолети Ю 52 прехвърлят Франко и бунтовническите му войски от Мароко в Испания. Няколко месеца по-късно легионът „Кондор" на Луфтвафе връхлита Мадрид. Скоро след това, през ноември 1936 г., Германия се съюзява с Япония, главния агресор в Азия, в Антикоминтерновския пакт.

Заплахата от война е очевидна, всъщност толкова очевидна, че към края на 1936 г. основният играч на световния застрахователен пазар - Лондонският Лойдс - спира търговията с имуществени застраховки в случай на война. Въпросът е дали войната е неизбежна. Правителствата на Франция и Англия отчаяно се стараят да избегнат сериозен конфликт не защото се опасяват, че ще го изгубят, а понеже смятат, че той ще донесе изгода само за фланговите сили - Съединените щати, Съветския съюз и Япония. Ако опростим драматично, техният отговор на Германия се състои от три елемента. Както за Франция, така и за Великобритания основният приоритет е да се осигури възможност за преговори от позицията на силна отбрана. Затова през 1936 г. и двете страни започват да правят сериозни усилия да отговорят на възстановяването на германската военна мощ. Вторият ключов елемент е да се поправят отчасти щетите, нанесени от Голямата депресия, като се възстанови до някаква степен икономическата съгласуваност между трите велики западни сили - Франция, Великобритания и Съединените щати. От 1933 г. нататък както Великобритания, така и Съединените щати се съвземат от рецесията, но все още са в конфликт заради новата американска програма за либерализация на търговията. Франция, от своя страна, линее, пристегната в „корсета" на златния стандарт. Накрая, третата и най-добре позната страна на изглаждането на противоречията, е усилието да се създаде пакет от отстъпки, достатъчни да обвържат Хитлер с трайно мирно споразумение в Европа. След преизбирането си през ноември 1936 г. Рузвелт съживява многостранната американска програма, провалила се в бъркотията на 1932-1933 г., като лансира идеята за втора европейска мирна конференция по разоръжаването, търговията и преразпределението на колониите и суровините, които вървят ръка за ръка с тях. Британците обаче са предпазливи. В Лондон мненията са разделени във връзка с това, доколко може да се разчита на Съединените щати. И по-важното е, че британците са склонни да обсъждат разоръжаването, главния приоритет на Рузвелт, само от позицията на силна отбрана. Така че една обща конференция трябва да почака, докато въздушната отбрана на Великобритания бъде достатъчно подсилена. Междувременно Чембърлейн предпочита постепенен подход, който предлага отстъпки по отношение на колониите, търговията и кредита, надявайки се, че това ще отвори пътя за договаряне по въпросите на мира и сигурността.

Политиката на отстъпки получава силен аргумент с факта, че Хитлеровият режим, след като е устоял на бурята от негодувание, последвала акцията в Рейнска област през март 1936 г., като че ли навлиза във фаза на относително „добро поведение". През лятото на 1936 г. на Берлинската олимпиада Германия приема атлетите на света, придружени от международна тълпа журналисти. Гьобелс прехапва устни, когато германската преса получава указания да отрази обстойно триумфа на Джеси Оуенс и други афроамерикански атлети. През 1937 г. на Парижкото световно изложение германският павилион е една от главните атракции. На петата си година Хитлеровият режим е в състояние да се представи като образцова диктатура. Безработицата е паднала до незначително равнище. Икономиката е във възход. Животът за милиони германски домакинства се връща към нещо като нормални условия4. Яростната вълна от репресии през 1933-1934 г. си е свършила работата. Броят на обитателите в Химлеровите концентрационни лагери спада до няколко хиляди. Временно дори антисемитизмът на режима е смекчен. В сравнение с военната агресия на фашистка Италия в Африка и на имперска Япония в Китай, да не говорим за получилите голяма публичност ексцесии на Сталиновите показни процеси, управлението на Хитлер изглежда несъмнено умерено. Има, разбира се, и такива, които си остават с непоколебимото убеждение, че никакъв мир не е възможен, докато Хитлер остава на власт. Но те са малцинство. Мнозинството във Великобритания и Франция, колкото и отблъскващ да намира Хитлеровия режим, има ясна готовност да направи място в Европа за една авторитарна Германия. След 1936 г. на масата за преговори лежи споразумение със западните сили, което не би отправило големи предизвикателства към международната властова структура на Хитлеровия режим и което би позволило на Третия райх да се настани удобно в една реконструирана международна рамка на финансите и търговията.

Нещо повече, мнозинството германци вероятно биха приели такова споразумение като твърде удовлетворителен изход за „Националната революция", започната през 1933 г. Общественото мнение ясно показва, че при целия гняв от завършека на Първата световна война германското население изпитва силен страх от нова европейска война и би приветствало споразумение на базата на статуквото от 1936 г. Свидетелствата за отношението на деловите среди са отчайващо оскъдни. Но към 1936 г. не може да има съмнение, че балансът на дискусията се е изместил от изключителното съсредоточаване върху вътрешните пазари към връщане в международната търговия. Както изтъква авторитетният Берлински институт за конюнктурни проучвания в доклада си от началото на май 1936 г., главният проблем, пред който е изправена германската икономика, е достъпът до суровини (IfK,Седмичен доклад, 6 май 1936). Това зависи от увеличаването на износа. А към пролетта на 1936 г. има поне известни основания за оптимизъм по този въпрос. Институтът изброява Съединените щати, Великобритания, Япония, Швеция, Аржентина, Чили, Бразилия, Норвегия, Австрия и Белгия сред важните икономики, които сега са напълно възстановени. Само страните от Златния блок, начело с Франция, остават в рецесия. Възможностите за голямо оживление в световната търговия очевидно са налице. И както ще видим, Франция се опитва да се възползва, като предприема драматичен обрат в икономическата политика от лятото на 1936 г. нататък. Но Хитлер и неговите сподвижници в германското ръководство систематично отказват всякакво сближаване със западните сили. Антикомунизмът е една от постоянните теми в политическия живот на Хитлер, но през 1936 г. той достига връхна точка. Докато по-конвенционално мислещите виждат през 1936 г. възможност за възстановяване на връзката със световната икономика, Хитлер и неговото обкръжение тълкуват формирането на правителства на народни фронтове във Франция и Испания като симптом за подема на международната комунистическа активност. А при Хитлеровия идеологически светоглед това има други последствия. „След период на относително реторично благоразумие", през който Хитлер, Гьобелс и останалите са се въздържали от публично излагане на следствията от антисемитската си философия, през 1936 г. „основните теми на световната еврейска конспирация" отново излизат на преден план. Изправен пред тази екзистенциална заплаха, Хитлер не е в настроение за компромиси. Подкрепен от Гьоринг и армията, той се изплъзва от опитите на британците, французите и американците да го примамят да договори решение, при което да бъдат направени икономически отстъпки в замяна на смекчаване на германската ремилитаризация.

В частните си разговори от лятото на 1936 г. Хитлер е откровен. След като е укрепил режима си и е започнал процеса на въоръжаване, сега той иска Германия да е подготвена за война. Хитлер не е отстъпил от основната си идея. Въпреки че предстои да изясни конкретните стъпки, той е решен да осъществи мечтата си да разшири Lebensraum6 на германския народ. Той знае, че това неминуемо ще доведе до военен конфликт, със сигурност към началото на 40-те години. Той знае също, че това крие големи рискове и е решен да направи шансовете на Германия за успех възможно най-големи както чрез системна военно-икономическа подготовка, така и чрез опортюнистична дипломация. Разбира се, тази история е била разказвана безброй пъти и документите са били преравяни от поне четири поколения учени. Но специфичният въпрос, който ни занимава в тази книга, все още остава забележително неясен. Досега не сме имали пълно и последователно обяснение за ролята на икономическите фактори

в Хитлеровия стремеж към война. В центъра на всяко обсъждане от този род трябва да бъде динамиката на икономиката на въоръжаване. От една страна, въоръжаването е един аспект на индустриалната и икономическата активност, към който Хитлер проявява траен и настойчив интерес. От друга страна, точно военните разходи все повече започват да доминират поведението на германската икономика. От растежа на националния доход в Германия между 1935 и 1938 г. почти половината (47%) се дължи пряко на повишаване на военните разходи на Райха8. Ако прибавим инвестициите, много голяма част от които е резултат на приоритетите или на автаркията, или на въоръжаването, този дял се покачва до две трети (67%). Противоположно на това, от личното потребление идват само 25% от растежа през същия този период, въпреки че през 1935 г. на него се дължат 70% от цялата икономическа дейност. Ако вземем предвид само тази част от икономическата дейност, която е пряко под контрола на държавата, доминирането на военните разходи е дори по-драматично. В стоките и услугите, закупени от Райха, делът на Вермахта е 70% през 1935 г. и 80% три години по-късно. Затова не е учудващо, че обсъждането на всяка страна на икономическата политика все повече е доминирано от въоръжаването. И точно чрез въоръжаването, на свой ред, бъдещето на германската икономика се обвързва с първостепенния въпрос, пред който сега е изправено управлението на Хитлер - въпроса за мира и войната.

Хялмар Шахт е един от ключовите архитекти на новия германски Вермахт. И заслужено получава лаврите, когато целият арсенал от германски оръжия е изложен публично за първи път на Нюрнбергската партийна конференция през 1935 г. Но възстановяването на военната мощ, както е било планирано от Шахт през лятото на 1933 г., е въоръжаване в определени граници: 35 млрд. райхсмарки за осем години, средно по 4,3 млрд. годишно. Това е количество, пресметнато за обезпечаване на двустепенния план за въоръжаване от 1933 г.: четири години за създаване на базисна

отбранителна мощ и още четири години за изграждане на респектиращи нападателни сили. През 1934 г. военните разходи достигат 4,2 млрд. райхсмарки. Година по-късно те се покачват на 5-6 млрд. райхсмарки. Общо взето обаче, разходите остават в рамките на начартания от Шахт негласен план. Затова човек се изкушава да опише неговия период като време на умерено въоръжаване. Но, както видяхме, това би било заблуждаващо по отношение на приоритетите на политиката през 1934 г. И надхвърлянето на предвидените военните разходи през 1935 г. е повече от проста липса на бюджетна дисциплина. То е показателно за мощната динамика на ускоряване. Въоръжаването на Третия райх все повече е тласкано от международната оръжейна надпревара, отприщена от самата Германия, което подбужда потенциалните є неприятели към същото действие. През пролетта на 1935 г. Франция удължава периода си на военна повинност на две години, а британското правителство обявява сериозно преразглеждане на своята отбранителна политика.

През май 1935 г. Франция се подсигурява допълнително, сключвайки договор за взаимопомощ със Съветския съюз, който е укрепен с подобно споразумение между Съветския съюз и чехите по източната граница на Германия. Към 1936 г. Франция, Великобритания, Съединените щати и Съветският съюз увеличават военните си разходи. И вместо да отвърне с въздържане, германското военно ръководство реагира на всяка нова заплаха с ускоряване на военната подготовка. През декември 1933 г. армията е предвиждала мирновременна мощ от 21 дивизии. Към края на 1934 г. това вече не е достатъчно. През март 1935 г. Хитлер обявява на света създаването на германска мирновременна армия с не по-малко от 36 дивизии. Тази ескалация сама по себе си е достатъчна да разчупи насоките на Шахт за разходите. Но към есента на 1935 г. генерал Лудвиг Бек, новият началник на Генералния щаб, е вече убеден, че за да запази защитната си позиция, Германия се нуждае от мощ, способна да отговори агресивно на всяка заплаха по границите й. Това изисква преразглеждане на двуетапната схема, която е стояла зад плана за възстановяване на военната мощ от 1931 г. насам. Нужно е драматично и качествено подобрение. Единственото оръжие, което като че ли предлага някакъв шанс за успех срещу силно укрепените съседи на Германия, е танкът. Така че през декември 1935 г. Бек прибавя 48 танкови батальона към планираните 36 дивизии, като изтегля назад поне с година създаването на

нападателна ударна мощ, което е било планирано за втората фаза на въоръжаването. Същевременно Луфтвафе започва последната си фаза на обновление, което трябва да повиши силата му от 48 ескадрили през август 1935 г. до над 200 през октомври 1938 г. През март 1936 г. Хитлер още повече ускорява процеса, като упълномощава Луфтвафе да започне незабавното въвеждане на най-новото поколение аеродинамични, изцяло метални самолети.

Икономическите последствия са драматични. За 1936 г. въоръжените сили предвиждат бюджети доста над годишния обем, договорен от Шахт през 1933 г. Последствията за платежния баланс са не по-малко сериозни. За 1936 г. Вермахтът има потребност от два пъти повече вносна руда на черни и цветни метали, каучук и нефт, отколкото е получил през 1935 г. Нещо повече, въоръжаването в такъв мащаб има сериозни дългосрочни последици за структурата на германската икономика. Стотици хиляди работни места трябва да станат зависими от военния бизнес, който има несигурно бъдеще отвъд непосредствения период на възстановяване. Но Вермахтът вече не е склонен да упражнява самоограничения. На 18 ноември 1935 г. министърът на отбраната Бломберг дава указания на различните родове войски да не се съобразяват с финансовите ограничения. През 1934 г. Шахт е надхитрил съперника си от Имперското министерството на икономиката (Reichswirtschaftsministerium - RWM), Курт Шмид, като е обещал на Вермахта всичко, от което той се е нуждаел. Сега му представят сметката. През декември 1935 г., когато е изправен пред исканията на Бломберг за суровини, отговорът на Шахт е категоричен:

Вие очаквате от мен да набавя необходимата чужда валута за нуждите ви. Трябва да отговоря, че при настоящите условия не мога да видя никаква възможност за това ... ако сега искането е ... за засилено въоръжаване, разбира се, далеч от намеренията ми е да отстъпя от подкрепата, която години наред съм оказвал за възможно най-голямо възстановяване на военната мощ както преди, така и след вземането на властта. Мой дълг обаче е да посоча икономическите ограничения за всяка политика от този род. (IMT XXXVI. 292, Schacht to Blomberg, 24 December 1935.)

Конфликтът с военните е такъв шок за Шахт, че той започва да преразглежда изцяло основите на политиката, която е следвал от 1933 г. насетне. През ноември 1935 г. се е смятало, че британското посолство в Берлин има достоверна информация, според която Шахт „е готов да използва евентуална благоприятна възможност да девалвира марката до нивото на стерлинга". Независимо колко се доверява човек на подобни слухове, сигурно е, че Шахт е бил наясно с грозящата страната нова криза в платежния баланс. През есента на 1935 г. Имперската банка предвижда, че през следващата година Германия ще е изправена пред нетен недостиг на чужда валута от поне 400 млн. райхсмарки. За покриване на този дефицит Имперската банка държи резерви само от 88 млн. райхсмарки. Към март 1936 г., след две години на намален внос, запасите на Германия от чуждестранни суровини са в отчайващо състояние и има реална опасност от тежка криза на индустриалното производство (за сериозността на финансовото положение в текстила през 1936 г. Същото важи и за житото. И най-важно е, че в стоманодобивната индустрия, ръководена от Ернст Пьонсген от Обединените стоманодобивни предприятия [Vereinigte Stahlwerke - VSt], има силно безпокойство заради нейните топящи се запаси от желязна руда и скрап. За да запази тези резерви и да избегне внезапно прекъсване на снабдяването, Рур пледира за общо намаляване на стоманодобива. Индустриалците се въздържат от прилагането на тази извънредна мярка само защото Имперското министерство на икономиката (RWM) се опасява, че това би предизвикало общонационална паника. Военните, от своя страна, са по-разтревожени за каучука и нефта. През 1936 г. германските заводи за гумени изделия работят със запаси от суровина, достатъчни за по-малко от два месеца нормално производство. Ситуацията е още по-застрашителна при нефта, по отношение на който Германия остава зависима от румънски доставки. Въпреки че Шахт е имал ключова роля за даване ход през 1934 г. на разгърнатата програма за синтетични горива, сега той е обвинен в протакане. И нефтът не е единствената конфликтна точка. В началото на 1936 г. Шахт си спечелва неприятел в лицето на Вилхелм Кеплер, личния икономически съветник на Хитлер, като налага вето върху едно негово предложение за облекчаване на ограниченията върху стоманодобивната индустрия, като се увеличи добивът и преработката на нискокачествена германска желязна руда. През 1934 г. Кеплер и Шахт са били съюзници. Сега вече отношенията им са враждебни. Като пряко следствие от ускорението на въоръжаването сред ръководството на Третия райх се е отворила разломна линия. Шахт е на нож не само с Даре и аграрниците, но също и с военните, и с Кеплер и хората му. Само Хитлер може да реши толкова сериозен спор. Но в началото на 1936 г. вниманието на фюрера е погълнато от предстоящата ремилитаризация на Рейнска област - безспорно най-смелият и най-опасният му външнополитически ход до момента. Едва след като на 7 март ремитализацията е доведена до триумфален край, фюрерът разрешава въпроса за икономическите приоритети. На 4 април 1936 г. Хитлер назначава Херман Гьоринг за специален комисар по валутните въпроси и суровините. Дотогава Гьоринг е играл само периферна роля в икономическата политика. Но сред нацисткия елит той има репутацията на консерватор, приятелски настроен към бизнеса. Шахт дори първоначално подкрепя назначаването му, като смята, че той ще брани Имперската банка и Министерството на икономиката срещу критики от нацистката партия. Но това е много зле направена сметка. Гьоринг има огромни амбиции. Той е безогледен. И още по-важно, като началник на Луфтвафе е изцяло предан на въоръжаването като приоритет. Нещо повече, указанията на Хитлер към Гьоринг са абсолютно ясни. Неговата мисия не е да намери компромис между нуждите на военните и цивилните. Целта на неговото назначаване е да осигури „непрестанна военна подготовка".

До края на 1936 г. Гьоринг е събрал свой собствен експертен екип и е започнал поредица от съвещания за обсъждане на бъдещето на Шахтовия Нов план. Резултатите не са обнадеждаващи. Субсидиите за износа, предвидени от Новия план, са имали известен ефект. Но тяхната ефективност зависи до голяма степен от търсенето зад граница, което, разбира се, е извън контрола на Германия. Междувременно потребността на Вермахта от суровини нараства непрекъснато, а поради възстановяването в международната икономика от 1935 г. нататък цената на вносните суровини се е повишила поне с 10%. Освен това към началото на лятото на 1936 г. вече не се говори просто за възстановяване на военната мощ. На 12 май 1936 г. Гьоринг иска от комитета по въпросите на износа да обмисли откъде Германия ще взема суровините си, „ако утре сме във война". В други случаи се говори застрашително за „извънредна ситуация" или „сценарий А". Пред лицето на тази възможност Вермахтът се впуска в нов кръг от планове за експанзия. През юни 1936 г. Милх, държавен секретар на авиационното министерство, издава заповед германските военновъздушни сили да достигнат пълния си състав до пролетта на 1937 г., а не през 1938 г. Армията, от своя страна, увеличава планирания си мирновременен състав от 36 дивизии на 43, включително 3 танкови дивизии и 4 дивизии мотострелкова пехота. Освен това през юни 1936 г. е подготвен нов план, който изисква до октомври 1940 г. осигуряване на инфраструктурата и съоръженията, необходими за действаща армия от 102 дивизии и повече от 3,6 млн. души. Това е сила, по-голяма дори от командваната от кайзера през 1914 г. Следствията на тази изключителна експанзионистична програма са уточнени в подробности от генерал-майор Фридрих Фром, началник на Централната административна служба на германската армия [Allgemeines Heeresamt] в меморандум, който бележи повратна точка в историята на Третия райх. Той не само дава най-ясната постановка каква армия се опитва да изгради Хитлер, но описва с пределна яснота последствията за германската икономика от всяка подобна програма за въоръжаване.

Нападателната мощ, която Лудвиг Бек е предвиждал първоначално, през декември 1935 г., без съмнение е имала силно бронетанково острие. Фром отделя бюджет за 3 пълни танкови дивизии, всяка с повече от 500 танка. Той готви също 4 напълно моторизирани пехотни дивизии и 3 т.нар. леки дивизии, които до края на 30-те години трябва да бъдат оборудвани с повече от 200 бронирани бойни машини. В допълнение действащата армия през 1939 г. трябва да включва 7 независими танкови бригади, всяка способна да образува ядрото на танкова дивизия. Всички тези звена трябва да станат част от постоянната армия, така че да бъдат готови за незабавно действие при избухването на война. Не е лесно да се определи точният брой танкове, предвидени от Бек и Фром, предвид колебанията при създаването на тези нови формации, но общият брой не може да е бил по-малко от 5000 машини. През 1936 г. обаче в Германия единствените танкове в серийно производство са леките танкове Марк I и Марк II, и двата въоръжени само с картечници. За нападателните цели, които има предвид Бек, те очевидно са неподходящи. Твърдото ядро на германската бронева мощ, както се предвижда през 1936 г., трябва да се състои от 1812 средни танка - модел Марк III и Марк IV. През 1936 г. обаче те все още се разработват и не се очаква да влязат в производство преди 1938 г. Фром не очаква действителният брой боеспособни средни танкове на Германия през 1939 г. да достигне много над 870 машини. Това, разбира се, е значителна сила. Но не трябва да си представяме, че планът на германската армия от 1936 г. е достатъчен, за да даде на Вермахта решаващо преимущество в международната надпревара във въоръжаването. Към края на 30-те години планираното производство на средни и тежки френски танкове значително превишава това на Германия. По-впечатляваща от броневата мощ на новата Хитлерова армия е просто големината й. Планът на Фром предвижда 68 пехотни дивизии, подкрепени от 21 резервни дивизии (Landwehr). Най-добре оборудваните части на пехотата, наброяващи 17 700 души, са снабдени с 500 до 600 камиона, 390 коли и горе-долу толкова мотоциклета. Но за основната част от транспорта си германската армия разчита на коне. Докато пълният военновременен състав включва 120 000 камиона, иззети главно от частния бизнес, Фром предвижда 630 700 коня, по един на всеки четирима души в действащата полева армия. В средната пехотна дивизия на Вермахта колите и камионите са по-малобройни от конските коли. Голяма част дори от тежката артилерия трябва да бъде с конска тяга. Полезно е също така да се разгледа разпределението на разходите, предвидено от бюджета на Фром. От 35,6 млн. райхсмарки, които трябва да се изразходват между 1937 и 1941 г., по-малко от 5% (4,7%) са отделени за танкове и моторни превозни средства. В противоположност на това на пушките, артилерията и боеприпасите са отредени 32% от бюджета. Укрепленията, главно по западните граници на Германия, поглъщат не по-малко от 8,7%, почти двойно повече от сумата, която трябва да се изразходва за моторизираните войски. Това с нищо не поставя под въпрос качествения скок, отбелязан от планирането на армията през 1936 г. Германската войска е поела пътя на ускорено създаване на гигантска мощ, значителна част от която експлицитно е предназначена за мобилни, нападателни операции. Но трябва недвусмислено да се откажем от всяка идея, че кампанията за въоръжаване на Третия райх е внимателно нагодена към изграждането на моторизирана преса за блицкриг. В количествено отношение разгръщането на германската армия несъмнено издига нови стандарти. Но в качествено отношение, дори

в моментите си на най-буйно въображение, тя си остава вкоренена в едно общество, характеризиращо се с много неравномерно развитие. Докладът на Фром не оставя съмнение, че изграждането на тази огромна боева мощ би напрегнало икономиката на страната до предела й. Натрупването на оборудване за военновременна армия от 102 дивизии в течение само на четири години би наложило огромно ускоряване на военните разходи. За следващите три години само армията ще трябва да изразходва по 9 млрд. райхсмарки годишно, двойно повече от договореното за целия Вермахт през лятото на 1933 г. Като оставим настрана въпроса, дали ще може да бъде набавена достатъчно чужда валута, последствията за германската икономика и финанси са драстични. За да

се произведе само за четири години военновременното оборудване за армия с над 4 млн. души, големи части от германската индустрия трябва да бъдат преоборудвани. Нови заводи трябва да бъдат пуснати в действие във възможно най-кратък срок. И ще

трябва да се решава въпросът какво да се прави с този потенциал, щом целите на ускорената подготовка бъдат постигнати. Ако заводите трябва да се поддържат в готовност за война като логично продължение на направеното, оръжейното ведомство ще трябва да прави големи поръчки за оборудване, които далеч надминават мирновременните нужди на въоръжените сили. Ако Райхът иска да избегне тези разходи, той трябва да предприеме изключително труден процес на конверсия към цивилни дейности. Ще бъде изненадващо, ако това може да стане без сериозна безработица. И дори да е успешна, конверсията би оставила Германия без готовност наистина да снабдява армията си в случай на война. Както казва Фром: „Скоро след завършването на фазата на възстановяване на военната мощ Вермахтът трябва да бъде използван, иначе ще се наложи намаление на потребностите или на нивото на готовност за война." Така че преди армията да се впусне в тази главоломна експанзия, политическото ръководство трябва да отговори на въпроса: има ли „твърдо намерение да се използва Вермахтът във вече определен момент"? Въпросът за мира и войната става неизбежен. Гигантската машина на мобилизацията не може да се остави неопределено дълго на празен ход. Ако няма намерение армията да се използва в предварително определен момент, трябва да бъдат поставени под въпрос всички съображения за въоръжаване с темпа, който се предвижда през лятото на 1936 г. Като се има предвид мащабът на необходимите ресурси, средствата и целите повече не могат да бъдат разделяни. Сега войната трябва да се разглежда не като възможен избор, а като логично следствие на провежданата подготовка.

Този откъс е предоставен с любезното съдействие на издателство "Сиела".

Повече за книгата и нейния автор, можете да прочетете тук.