ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА

В Париж има площад, който е най-прочутият бижутериен център в Европа. В средата на Плас Вандом има паметник, чиято история е толкова сложна, че едва ли може да се запомни. В историята на този паметник изброих дванайсет различни дати, които са променяли неговия външен вид и съдба. Около него в кръговиден наниз са разположени най-прочутите магазини за накити в света. Имат миниатюрни витрини като кутии за огърлици, от които денем и вечер блестят най-скъпоценните камъни на континента, а нощем всичко това изчезва зад брави и стоманени завеси.

Когато се пресече площадът, идвайки откъм Сена, вляво от ъгъла е магазинът на Картие. Най-напред се позвънява, изчаква се и тогава пред вас излиза безупречно облечен младеж, който ви пита какво бихте искали да видите. В един юнски следобед в магазина влезе двойка туристи. На младежа, който ги посрещна, госпожата каза на своя английско-френски, че иска да види пръстените. Въпреки че на партера имаше малки витрини с огърлици, гривни и пръстени, младежът не остави клиентите да ги разгледат. Той ги огледа много бързо и ги прецени, преди да ги насочи към първия етаж на грижите на по-висшестоящите от него. Тя носеше шапка от черен сатен, много леко кожено палто Алберто Ферети и обувки Салваторе Ферагамо. На този фон нейните лакирани с яркочервен лак Ферари нокти и устни със същия цвят изглеждаха много красиво. Около шията си имаше четворен бисерен наниз.

Нейният придружител беше гологлав, с палто Фенди. Под брадата си вместо папийонка имаше декоративно копче, което младежът, макар да беше вещ в тези неща, не успя да оцени. Не можа да познае нито стойността му, нито произхода му. Докато се качваха по витите стълби, младежът дискретно даде знак на хората горе, че идват клиенти, и с това неговата част от работата беше завършена.

Така двамата със съпругата ми Лиза Суифт се впуснахме в търсенето на каменния пръстен, който щеше да сложи своя отпечатък не само върху живота ни, но и върху смъртта.
Първият етаж беше доста просторен и в нишите си имаше сводести прозорци с лице към площада. Във всяка ниша беше сложена маса и две кресла за клиентите от вътрешната страна на масата и с изглед към Плас Вандом. Помолиха ни да седнем и да почакаме малко.

Госпожица Анат Азис – експерт на Картие, щяла да се освободи след няколко минути и да се посвети на нас. Седнахме и се загледахме към площада, вместо да разглеждаме изложените наоколо накити. Това като че ли не беше обичайно тук. В съседната ниша се намираха двама души. Разговаряха тихо през масата. По-възрастният непрекъснато правеше нещо с крака си под стола – сякаш пишеше. По това разбрахме, че въпреки спокойния си външен вид е страшно напрегнат.

В този момент Лиза решително премина в настъпление. Каза без увъртане, че днес и тук ще имаме женски, а не мъжки разговор. Това означаваше, че аз трябва да я оставя тя да обясни идването ни на своя френско-английски, въпреки че моят френски беше несравнимо по-добър от нейния. Всъщност в Париж все по-често служех на Лиза като ходещ речник на френския език.

– Ти винаги имаш излишък от думи. Винаги разговаряш с изречения. Днес изреченията не са нужни на никого. Достатъчни са няколко понятия с паузи помежду им. Като SMS-и. Това ти е ХХІ век, трябва да се говори по-директно, аз го мога по-добре. Освен това от другата страна на масата, както чухме, ще застане също жена и двете с нея ще се споразумеем по-бързо, отколкото вие двамата.

В този момент се появи госпожица Анат – пълна дама на зряла възраст, мургава, със силни вежди и очи, които бяха виждали пирамидите по-често от нас. Имаше тресящото се тяло на Вилендорфската Венера и прекрасната глава на Венера Милоска. Тя седна на своя стол срещу нас, сключи ръце, на които имаше две много дискретни гривни.
– С какво мога да ви помогна? – попита и се засмя за пръв и последен път по време на това посещение.
Усмивката ѝ беше поне с десет години по-млада от нея и изглеждаше, сякаш беше взета назаем. Тук и усмивките бяха скъпи като накитите.
– Пръстен – изстреля Лиза като от топ и ме посочи.
– Извинете – и госпожица Анат прошепна на Лиза, – сваля ли си пръстена, когато правите любов?
– Да.
– Тогава е лесно.

Госпожица Анат замахна широко с ръка и добави:
– Изберете му какъвто и да е! Вкъщи всеки ще изглежда десет пъти по-красив и по-скъп отколкото тук!
– Но аз вече съм избрала!
– ?
– Видях го у една наша приятелка. Каза ми, че го е купила от Картие и се отбихме да проверим дали при вас може да се купи същият. Целият е от камък и има тесен кръговиден обков от злато.
– Казвате, че е купен при нас, така ли? Опишете го малко по-подробно.
– Пръстенът е биоактивен. Наричат го „биоринг“ и казват, че е от „жив камък“, каквото и да означава това.

– Биоактивен ли? Бихте ли ми казали това на английски?
Тогава двете дами минаха на английски, който госпожица Анат говореше също толкова добре, колкото и френски, и също така с някаква отстраненост, сякаш го държи на разстояние досущ като врял тиган.
– Това значи, че пръстенът може да променя цвета си – каза Лиза, – можете ли да ни предложите нещо такова?

– Казвате, че този пръстен променя цвета си? А как го постига?
– Просто. В зависимост от биоенергията, която излъчва човешкият организъм, пръстенът ще показва състоянието на вашето тяло и на вашето настроение.
– Вие сигурно имате предвид пръстените, които се продават от 1977 г. и които се наричат „mood“ и са изработени от течен кристал.
– Не. Това е каменен пръстен, който действа благодарение на ултракъсите вълни, излъчвани от нашия организъм.

– Това наистина ли работи?
– Съвършено. Изпробвахме го. Въпреки че винаги малко ви изненадва. Ако почервенее на ръката ви, значи че сте щастливи. Когато посинее, значи че сте влюбени, ако позеленее – вие сте здрави.
– Значи тези три цвята?
– Не. Има и четвърти. Ако почернее, значи че не показва нищо. Изключил се е, не приема впечатления. Мъжът ми е такъв случай. Напразно го слагаше на пръста си, пръстенът винаги почерняваше и не показваше нищо. Същото е както с парфюмите. Не действат на тялото на мъжа ми.

– Моля? – попита госпожица Анат, защото не беше сигурна дали е разбрала правилно бележката на жена ми, и добави: – Не разбирам. Вие казахте, че бихте желали да купите такъв пръстен на мъжа си, а сега заявявате, че пръстенът не реагира на неговия организъм.
– Какво чудно има, скъпа госпожице? Опитваме се да намерим също такъв пръстен, който ще реагира на неговата ръка.
– Много, много интересно, госпожо… за съжаление, струва ми се, че нямаме да ви предложим такъв предмет, но бих ви помолила да ме изчакате минута, за да отида да проверя нещо.

И госпожица Анат стана и се оттегли.
– Невероятно – прошепна Лиза, докато седяхме сами, – ако се съди по всичко, напразно дойдохме. Някой е сгрешил, като ни е казал, че е произведен от Картие.
Госпожица Анат се върна с нови въпроси.

– Не, аз мога да ви дам окончателен отговор: ние не произвеждаме и никога не сме произвеждали такива пръстени. Но, моля ви, кажете ми, госпожо, откъде е купила този пръстен вашата приятелка? Ще ви бъда благодарна. Можете да ѝ се обадите по телефона. Спокойно можете да използвате нашите връзки, те са на ваше разположение.
Лиза извади от чантичката си своята Nokia и натрака SMS. След няколко секунди от апаратчето се чу шумът на вълните и Лиза прочете и ни предаде съобщението.
– Приятелката ми е получила пръстена като подарък от Германия.

С тези думи разговорът беше завършен, госпожица Анат ни изпрати, напомняйки, че ще ни бъде благодарна, ако ѝ предоставим допълнителни сведения за „каменния пръстен“, и ние отидохме в близкия хотел Риц, в чиято градина можете да си поръчате пет различни вида кафе. Лиза поиска едно индийско, аз – едно от Южна Америка, и прекарахме остатъка от следобеда, снимайки с GSM-а съвършената градина на един от най-прочутите хотели в света.

Пиейки Перие с кафето, Лиза още тук, в градината на Риц, показа, че трудно се примирява с неуспехите. Пак се обади на своята приятелка, у която видяхме пръстена, и поиска адреса на човека, който ѝ го е подарил.

След месец на пръста ми се озова „каменният пръстен“. Лиза се свърза с човека в Германия, чийто адрес получи от нашата приятелка. Оказа се, че жената, която е набавила пръстена, някога е била моя студентка и ми изпрати на мен и на Лиза като подарък същия такъв пръстен, какъвто вече бяхме видели и какъвто напразно търсихме в Париж.

Пристигна в миниатюрна бяла торбичка от оризово платно. Към пръстена имаше бележка с описание какво означава всеки цвят. Всичко онова, което вече знаехме и бяхме изпробвали. Лиза беше развълнувана, тя сложи пръстена на ръката ми, но резултатът беше напълно разочароващ. На моя пръст и този пръстен си остана черен. Не променяше цвета си и не показваше нищо.

В упътването, получено заедно с каменния пръстен, за случаите, когато той почернее, пишеше: Черен цвят – нищо…

Откъсът се публикува със съдействието на ИК Колибри
Книгата можете да закупите тук.