Жилището на Хайнрих Граус
Щайнфелдщрасе 6
Криглах, Австрия
Четвъртък, 15 декември 2005 г., 11,42 ч.
Свещеникът внимателно избърса краката си в изтривалката, преди да почука на вратата на изверга. Търсеше го от почти четири месеца и от близо две седмици го дебнеше, след като откри скривалището му. Сега беше сигурен в самоличността му и бе настъпил моментът да се срещнат.
Изчака търпеливо няколко дълги минути. По обед Граус винаги се бавеше, преди да отвори вратата, вероятно защото по това време дремваше за кратко на канапето. Почти винаги в този час тясната пешеходна уличка бе безлюдна. Милите съседи по Щайнфелдщрасе бяха на работа, без изобщо да подозират, че на номер 6, в една малка къщичка със сини завески на прозорците, пред телевизора си подремваше масов убиец.
Най-после звукът от прищракването в ключалката възвести, че вратата се отваря. Главата на един достопочтен старец - сякаш дядо, излязъл от реклама за бонбони - се показа на вратата.
- Да?
- Добър ден, herr doktor.
Старецът изгледа от горе до долу събеседника си. Беше свещеник на около петдесет години, висок и слаб, плешив, с черно расо и палто в същия цвят. Стоеше пред вратата му, изправен като телеграфен стълб, и го гледаше самоуверено със зелените си очи.
- Мисля, че сте се объркали, отче. Преди бях водопроводчик, а сега съм пенсионер. Освен това вече дадох милостиня за енорията, така че, ако ме извините...
- Нима не сте Хайнрих Граус, знаменитият немски неврохирург?
Дъхът на стареца секна за секунда. Освен това вцепеняване, нито един жест от поведението му, нито един детайл не можеше да го издаде. Но за свещеника това бе достатъчно. То бе окончателното доказателство.
- Името ми е Хандвурц, отче.
- Не е вярно - и двамата го знаем. А сега, ако ме пуснете да вляза, ще мога да ви покажа какво ви нося - каза той, повдигайки лявата си ръка, в която държеше черно куфарче.
Вместо отговор, вратата се отвори и старецът закуцука полека към кухнята. Дъските на захабения под скърцаха под краката му. Свещеникът го последва, без да обръща особено внимание на обстановката. Три пъти беше шпионирал през прозорците и познаваше като петте си пръста разположението на евтините мебели. Предпочете да впери поглед в раменете на стария нацист. Макар да се движеше с куцукане, сякаш му бе трудно да ходи, свещеникът го бе виждал да повдига чували с въглища в навеса на градината с такава лекота, че би му завидял и мъж, с петдесет години по-млад. Хайнрих Граус все още беше много опасен.
Малката кухничка бе тъмна стая, в която миришеше на печено свинско. Мебелировката се състоеше от газова печка, спаружена глава лук на лавицата, кръгла маса и два различни стола. Граус му посочи с учтив жест единия стол. Порови из стенния шкаф и сложи две чаши с вода върху масата, преди той самият да седне. Чашите останаха недокоснати, толкова безстрастни, колкото и двамата мъже, които в продължение на минута се изучаваха взаимно.
Старецът беше облечен с червен памучен халат, памучна риза и протрити панталони. Косата му бе започнала да оредява преди двайсет години, а малкото косми, които му оставаха, бяха съвсем бели. Големите му кръгли очила бяха излезли от мода още преди падането на комунизма. А провисналата му долна устна създаваше погрешна представа за добродушност.
Нито една от тези подробности не подлъга свещеника.
Плахите декемврийски лъчи прорязваха пространството между прозореца и вратата и в тази светла част се виждаха да плуват хиляди прашинки. Една от тях попадна на елегантния ръкав на расото. Свещеникът я отстрани със замах, без дори да я погледне.
На нациста не му убягна непоколебимата категоричност на този жест. Но имаше време да се съвземе и лицето му отново стана безизразно.
- Нищо ли няма да пийнете, отче?
- Не съм жаден, доктор Граус.
- Значи настоявате да ме наричате с това име. Хандвурц. Казвам се Балтазар Хандвурц.
Свещеникът не му обърна никакво внимание.
- Трябва да призная, че постъпихте много хитро. Когато се снабдихте с паспорта, за да избягате в Аржентина, никой не си представяше, че няколко месеца по-късно ще се върнете във Виена. Това, разбира се, беше последното място, където ви потърсих. На някакви си седемдесет километра от Шпигелгрунд. А през това време Визентал години наред ви търсеше в Аржентина, без да знае, че се намирате на няколко километра от кабинета му. Не мислите ли, че в това има известна ирония?
- Мисля, че е смехотворно. Американец сте, нали? Говорите немски много добре, но акцентът ви издава.
Свещеникът постави куфарчето върху масата, без да отделя поглед от събеседника си, и извади затворена папка. Първото от доказателствата, които се намираха вътре, бе снимка на Граус като млад, направена в болницата в Шпигелгрунд по време на войната. Второто беше друга снимка, на която се виждаше докторът - вече възрастен, направена с помощта на компютърна програма за състаряване.
- Не смятате ли, че технологиите правят чудеса, herr doktor?
- Това не доказва нищо. Всеки би могъл да го направи. Гледам телевизия все пак. - Но тонът му говореше друго.
- Съвсем прав сте, нищо не доказва. Това обаче е доказателство.
Той постави върху масата жълтеникав лист, към който някой беше прикрепил черно-бяла фотография. Няколко букви в кафяво стояха над думите Testimonianza Fornita и печата на Ватикана.
- Балтазар Хандвурц. Руса коса, кафяви очи, здраво телосложение. Отличителни белези - татуировка на лявата ръка с номер 256441. Направена от нацистите по време на престоя му в концентрационния лагер Маутхаузен. Място, на което, разбира се, не сте и стъпвали. Номерът е фалшив. Татуировчикът си го е измислил, докато го е нанасял, но това няма значение. Номерът е минал.
Старецът потърка лявата си ръка през памучния халат. Беше пребледнял от ярост и страх.
- Кой си ти, по дяволите?
- Казвам се Антъни Фаулър и искам да ви предложа сделка.
- Махни се от къщата ми. Махни се!
- Мисля, че не ме разбрахте добре. Вие сте били вторият по ранг в управлението на Детската клиника в Шпигелгрунд в продължение на шест години. Едно изключително интересно място. Почти всички пациенти са били евреи и са страдали от умствени заболявания. „Същества, незаслужаващи да съществуват". Нима не ги наричахте така?
- Нямам никаква представа за какво говорите.
- Никой не е предполагал какво сте правели на онова място. Експериментите. Вивисекциите. Седемстотин и четиринайсет деца, доктор Граус. Убили сте седемстотин и четиринайсет деца със собствените си ръце.
- Казах ви, че аз...
- Съхранявали сте мозъците им в буркани!
Фаулър удари с юмрук по масата толкова силно, че двете чаши се прекатуриха и водата се разля по пода на кухнята. Цели две дълги секунди се чуваше само шумът от водата, капеща върху плочките. Свещеникът си пое бавно дъх, опитвайки да се успокои.
Лекарят избегна погледа на зелените му очи, които сякаш искаха да го нарежат на парчета.
- Евреите ли ви изпращат?
- Не, Граус. Много добре знаете, че не. Ако бях един от тях, вече щяхте да висите на бесилка в Тел Авив. Аз... част съм от онези, които улесниха бягството ви през '46-а.
Лекарят овладя потръпването си.
- Свещеният съюз - промълви той.
Фаулър не отговори.
- И какво иска Съюзът от мен след толкова години?
- Нещо, което притежавате.
Нацистът посочи наоколо.
- Виждате, че не съм особено заможен. Вече нямам пари.
- Ако исках пари, щях да ви продам на прокуратурата в Щутгарт. Все още предлагат 130 000 евро за залавянето ви. Искам свещта.
Нацистът го погледна с престорено недоумение.
- Каква свещ?
- Не се правете на ударен, доктор Граус. Свещта, която откраднахте от семейство Коен преди шейсет и две години. Тежка свещ, без фитил, покрита със златен филигран. Искам я, и то веднага.
- Вървете някъде другаде с глупостите си. Нямам никаква свещ.
Фаулър въздъхна, махна с досада, облегна се леко на стола и показа чашите - прекатурени и празни.
- Имате ли нещо по-силно?
- Зад вас - каза Граус, сочейки кухненската полица.
Свещеникът се обърна и се пресегна за една не много висока бутилка. Изправи чашите и наля по два пръста от жълтеникавата бистра течност. И двамата изпразниха чашите на екс. Никой не вдигна наздравица.
Фаулър отново взе бутилката, наля пак и започна да отпива на малки глътки, докато говореше:
- Weizenkorn. Житна ракия. Отдавна не съм опитвал такава.
- Едва ли ви е липсвала.
- Определено. Но е евтина, нали?
Граус сви рамене вместо отговор. Отецът го посочи с пръст.
- Мъж като вас, Граус, брилянтен, суетен, да избере това. Лека-полека да се трови в тази мръсна дупка, воняща на пикня. И знаете ли какво? Разбирам ви.
- Какво ли разбирате вие?
- Възхитително. Все още си спомняте методите на Райха. Правилник на офицерите, част трета: „В случай че бъдете заловени от врага, отричайте всичко и давайте само кратки отговори, които не ви компрометират". Да ви е ясно, Граус, вече сте се компрометирали до ушите.
Старецът се смръщи и си сипа остатъка от алкохола. Фаулър внимателно изучаваше реакциите му при всяко изречение, анализирайки как решителността на изверга се пречупваше бавно. Беше като художник, който след дузина щрихи отстъпва назад, за да погледа как образът започва да се оформя върху платното, преди да реши с какъв цвят да продължи нататък.
Накрая реши да топне четката в истината.
- Вижте ръцете ми, докторе - каза Фаулър, като ги протегна върху масата. Загрубели ръце с фини пръсти. С нищо особено по тях, освен една малка подробност. На първата фаланга на всеки пръст, близо до кокалчетата, имаше по една тъничка бледа линия, съвсем права, която продължаваше и по двете ръце.
- Грозен белег. На колко години сте били, когато се ударихте - на десет, на единайсет?
- На дванайсет. Репетирах на пианото - „Прелюдия към Опус 28" на Шопен. Баща ми се приближи до мен и без да каже и дума, затръшна капака му с всичка сила. Като по чудо не загубих пръстите си, но никога вече нямаше да мога да свиря.
Преди да продължи, свещеникът отново хвана чашата и погледът му се зарея в нейното съдържание. Никога преди не беше успявал да признае това, гледайки друг човек в очите.
- Баща ми... ме насили няколко пъти, след като навърших девет години. Онзи ден го бях заплашил, че ако отново го направи, ще кажа на някого. Той не ме заплаши. Просто ми съсипа ръцете. После се разплака, помоли ме за прошка и доведе най-добрите лекари, които можеха да се купят с пари. О, не, не! Да не сте си го и помислили даже.
Граус беше спуснал ръката си под масата, опитвайки да се добере до чекмеджето с приборите. Моментално отдръпна ръката си.
- Затова мога да ви разбера, докторе. Баща ми беше чудовище, чиято вина надхвърляше собствените му възможности за прошка. Но той се оказа по-смел. Даде газ на един много остър завой, като повлече със себе си и майка ми.
- Трогателна история, отче - рече Граус насмешливо.
- Щом казвате. През всичките тези години сте живели, бягайки от престъпленията си. Е, добре, но престъпленията ви откриха. И аз ще ви дам това, което баща ми нямаше - една възможност.
- Слушам ви.
- Дайте ми свещта. В замяна ще получите тази папка с всички документи, които биха ви осъдили. И ще можете да продължите да се криете тук до края на дните си.
- Това ли е всичко? - попита старецът недоверчиво.
- Що се отнася до мен - да.
Старецът поклати глава и се изправи, като се смееше през зъби. Отвори един от шкафовете и извади голям стъклен буркан, пълен с ориз.
- Никога не съм понасял житните растения. Причиняват ми алергия.
Изпразни буркана върху масата. Водопад от зрънца, приглушен шум и облаци прах. Наполовина покрит от ориза, се показа някакъв пакет. Фаулър се наклони към него, но кокалестата лапа на Граус го хвана за китката. Свещеникът го погледна.
- Имам думата ви, нали? - попита старецът нетърпеливо.
- Ще ви послужи ли за нещо?
- Що се отнася до мен - да.
- Тогава я имате.
Докторът освободи ръката му и Фаулър затърси своето. Внимателно отдели ориза, вдигна пакета, увит в тъмен плат. Беше завързан с канап. Бавно, без да трепне, развърза възлите.
Ръцете на стареца трепереха.
Фаулър разви плата. В мръсната кухня плахите слънчеви лъчи на настъпващата австрийска зима проблясваха в златисто. Тези отблясъци далеч не подхождаха на мястото, за разлика от мръсния сив восък на свещта, която лежеше на масата. Преди много време цялата й повърхност е била покрита от тънък лист злато със сложна плетеница по него. Сега ценният метал почти липсваше, като филигранът бе оставил следи върху восъка. Върху него сега се намираше едва една трета от златото.
Граус се засмя мрачно:
- Заложната къща взе останалата част, отче.
Фаулър не отговори. Извади запалка „Зипо" от джоба на панталона си и я щракна с една ръка. Постави свещта изправена и доближи пламъка към горния й край. Макар и да нямаше фитил, топлината на пламъка започна бавно да разтопява восъка, който заизпуска зловонна миризма, а сивите разтопени капки пълзяха към масата. Граус продължи да мърмори заядливо и иронично, докато съзерцаваше топенето, сякаш се наслаждаваше на факта, че може да обсъжда с някого истинската същност на свещта след толкова години.
- Наистина ме забавлявате. Евреинът от заложната къща купуваше части от еврейското злато в продължение на години, за да издържа горделив член на Райха. А сега вие съзерцавате резултата от едно безплодно търсене.
- Външният вид лъже, Граус. Златото по тази свещ не е съкровището, което търся. То е само за заблуда на глупаците.
Сякаш знамение, огънчето припламна в ръцете на свещеника. В плата се образуваше локвичка, а в горния край на свещта - голяма дупка. В средата на това езеро от течен восък се появи зеленикавият ръб на някакъв метален предмет.
- Добре, тук е - каза свещеникът. - Така че си тръгвам.
Фаулър се изправи и отново уви свещта в плата, като внимаваше да не се изгори. Нацистът го гледаше учудено. Вече не се смееше.
- Почакайте! Какво е това? Какво имаше вътре?
- Нищо, което да ви засяга.
Старецът стана и се разрови в чекмеджето, откъдето извади кухненски нож. С колебливи стъпки заобиколи масата и приближи до свещеника, който го наблюдаваше, без да помръдне. В очите на нациста още гореше обсебващият пламък на човек, прекарал цели нощи в съзерцание на този предмет.
- Трябва да знам.
- Не, Граус. Сключихме сделка. Свещта в замяна на папката - и това ще получите.
Старецът замахна с ръката, в която държеше ножа, но изражението, което видя на лицето на неприятния си гост, го накара да я свали. Фаулър поклати глава и хвърли папката върху масата. Бавно, с платнения вързоп в едната ръка и куфарчето в другата, отстъпи няколко крачки до вратата на кухнята, без да сваля очи от нациста. Последният взе папката.
- Няма копия, нали?
- Само едно. Притежават го двама евреи, които чакат отвън.
Очите на Граус сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Отново вдигна ножа и направи крачка към свещеника.
- Излъгахте ме! Казахте, че ще ми дадете възможност!
Изгубил търпение, Фаулър го погледна за последно.
- Господ ще ми прости. Вие мислите ли, че ще имате същия късмет?
И без да каже друго, изчезна по коридора.
Свещеникът излезе на улицата и притиснал към гърдите си ценния вързоп, се отдалечи. На няколко метра от вратата двама мъже в сиви палта стояха в очакване. Фаулър ги предупреди, минавайки покрай тях:
- Има нож.
По-високият от двамата изпука кокалчетата на пръстите си и се усмихна накриво:
- Още по-добре...
Откъсът е публикуван с изричното разрешение на ИК "Хермес"
