"Трейнспотинг" беше книгата, която трябваше да напиша, на практика да разкарам от главата си, за да стана писател. Бях обсебен от книгите и литературата от известно време и след като се бях провалил във всичко друго - си казах, че мога да пробвам да пиша.

Преди това трябваше да проумея личния си път и проблемите, които бях преживял. Що за човек съм? Какво можех да предложа? Знаех, че не мога да пиша в точно определен жанр, нямах силите да се забия в ясно структурирана пазарна ниша. Щеше да е дяволски отегчително и да прилича твърде много на обичайната ми работа, която мразех. Исках да мога да изразя себе си, без да има нужда да спазвам формули.

След като разгледах бележките и драсканиците в дневниците си през годините, установих, че нямам какво толкова да предложа. Животът ми можеше да се определи в най-добрия случай като посредствен (бях се издигнал до средно управленско ниво в обществения сектор), а в най-лошия - като провал. Последното беше свързано с продължителните ми проблеми с наркотиците, които вече съм обсъждал. Реших, че трябва да почна оттам.

Най-важното беше, че винаги съм имал богат вътрешен живот. Имах доста щастливо детство, макар и несигурно, поради продължителната болест на един от родителите ми. Често изглеждаше по-лесно да се концентрирам върху случващото се вътре в главата ми, вместо върху това около мен. Спомням си училищна забележка, според която "няма да постигна нищо", защото прекарвах "твърде много време мечтайки". Това трябваше да е презрителна присъда, но още тогава усетих, че е по-скоро нещо позитивно и го възприех като признание. За дете като мен книгата бе Божи дар.

Въпреки това никога не бях обмислял да стана писател, макар че един учител по английски ме посъветва да опитам. Вместо това се записах на курс по електроника в колежа Телфорд, Единбург, опитвайки се да си осигуря прилична работа. Писането беше нещо, което правеха мързеливите богаташи. Консенсусът бе, че хората от работническата класа четяха за отмора, но нямаха време да изучат писателския занаят. Това, разбира се, е нелогичен абсурд, но бе утвърден от живота на моите литературни кумири - хора като Ивлин Уо.

Обожавах прозата му и начина, по който уреждаше отношенията между героите си - тази странна смес от уважение и съперничество, любов и презрение щеше да окаже голямо влияние върху собствения ми маниер на писане. Виждах в хората около мен, типа отношения, които той описваше.

Проблемът беше, че Уо не е като мен или хората около мен, той бе от висшата класа. Затова почнах проучване, от руската класика до творците на чернокожите американци, търсех глас и социална среда, които да съвпадат с моите. Открих го у дома, в Шотландия в "Дохърти" на Уилям Макълвени. След това дойдоха Джак Келман и "Автобусният кондуктор" и "Ланарк" на Алисдеър Грей.

Всичките тези творби по някакъв начин бяха насочени срещу капитализма на Тачър -  спор, който още тогава ми изглеждаше носталгичен. Смятах, че социалните промени са неизбежни и няма начин "те" да не спечелят класовата война. Интересува ме повече пейзажът след нея. Да го кажем така: наркотиците станаха заместник на работата в най-бедните части на Великобритания.

Писането на "Трейнспотинг" беше своеобразен начин да придам смисъл на собствените ми живот и време. Когато написах книгата живеех в различна среда от героите в нея. Имах работа, бях женен и ако взимах някакви вещества, го правех с мярка.

Сглобих черновата от стари бележки и дневници. Беше твърде дълга - над 250 хиляди думи. Подрязах краищата и написах (по мое мнение евтин) финал с обир, че да мога да приключа книгата някак. Мислех си, че никога няма да види бял свят, но още първият човек, на когото реших да я пратя, се съгласи да я публикува. Не знам какъв е тиражът и на колко езици е преведена, но хвърли огромна сянка върху мен и вече се примирих да бъда наричан "авторът на Трейнспотинг" до края на живота си, въпреки че съм писал по-добри книги и се надявам да продължа да го правя. Знам само, че в последното десетилетие два пъти годишно на лицето ми изгрява огромна усмивка, когато дойде чекът с процент от приходите. Да си "оня с Трейнспотинг" не е чак толкова зле.

Ървин Уелш пред Guardian