Откакто се помня, все си търся работа. Дори когато имам работа, продължавам да си търся работа. Понеже още не съм намерила Работата – нали се сещате, идеалната работа, където ще ми плащат луди пари за рисуването на картинки и писането на идиотски разкази като този. 

Бях студентка в София и за пореден път се връщах от поредното интервю на другия край на града. Качих се на автобуса и се настаних на предната седалка зад шофьора. До шофьора седеше компанията му - петнайсет-шестнайсет годишно цигане, което започна фиксирано да ме следи в огледалото за обратно виждане. Раздразнено се опитвах да гледам през прозореца, по тавана, в пода – но погледа ми все се връщаше към огледалото, откъдето похотливо ми се хилеше и ми смигаше онова цигане. Можех да стана и да се преместя, но това би означавало да се призная за победена. За нещастие, трябваше да пътувам с този автобус доста дълго, така че двайсетина минути трябваше да сдържам раздразнението си, мърморейки си под носа: “Гледай към пътя бе, келеш! Аз да не съм пийп-шоу!”. 

Може би месец по-късно трябваше да постъпя в болница. Знаех, че ще ми правят операция още от миналата година, така че внимателно бях планирала живота си около тази дата. Не разполагах с особени средства и си бях изчислила парите така, че да ми стигнат точно до постъпването в болницата. На втория ден ми поискаха пет лева за изследвания на кръвта. Пет глупави лева, които нямах.

Получих неприятен шок. Без тези изследвания нямаше да ми направят операция и щеше да се наложи да планирам всичко още веднъж. Познатите ми бяха по-безпарични и от мен, така че нямаше как да им поискам. Родителите ми, разбира се, веднага биха ми изпратили пари, но щяха да стигнат чак след ден-два, а на мен ми трябваха веднага.

Замаяна излязох от болницата, не знаейки накъде да тръгна. Като стар кон автоматично се насочих по познатия маршрут към Колежа, където учех. За мое огромно щастие, на спирката срещнах един колега, за когото знаех, че работи (т.е. не разчита на джобни от родителите си) и му поисках заветните пет лева. Човекът дори се зарадва да ми услужи. 

С чувството, че съм спасена се качих на автобус в обратната посока - само за да се нахендря на контрольор. Излишно е да споменавам, че така добре си бях планирала всичко, че картата ми за градския транспорт изтичаше предния ден. Петте ми лева щяха да отидат за глоба и отново се връщах на стартовата позиция. Започнах да си пробивам път към шофьорската кабина с отчаяната надежда, че ще успея да си купя билет и да го продупча преди контрольорът да стигне до мен.

Отпред седеше същият дебел шофьор със същото онова цигане. “Знам, че не сме на спирка, но ще може ли...” – започнах истерично аз. Преди да успея да довърша изречението, цигането с приятелска усмивка вече ми пъхаше в ръката продупчен билет.

 

http://whatsthatcrap.blogspot.com