Откакто се помня, все си търся работа. Дори когато имам работа, продължавам да си търся работа. Понеже още не съм намерила Работата – нали се сещате, идеалната работа, където ще ми плащат луди пари за рисуването на картинки и писането на идиотски разкази като този.
Бях студентка в София и за пореден път се връщах от поредното интервю на другия край на града. Качих се на автобуса и се настаних на предната седалка зад шофьора. До шофьора седеше компанията му - петнайсет-шестнайсет годишно цигане, което започна фиксирано да ме следи в огледалото за обратно виждане. Раздразнено се опитвах да гледам през прозореца, по тавана, в пода – но погледа ми все се връщаше към огледалото, откъдето похотливо ми се хилеше и ми смигаше онова цигане. Можех да стана и да се преместя, но това би означавало да се призная за победена. За нещастие, трябваше да пътувам с този автобус доста дълго, така че двайсетина минути трябваше да сдържам раздразнението си, мърморейки си под носа: “Гледай към пътя бе, келеш! Аз да не съм пийп-шоу!”.
Може би месец по-късно трябваше да постъпя в болница. Знаех, че ще ми правят операция още от миналата година, така че внимателно бях планирала живота си около тази дата. Не разполагах с особени средства и си бях изчислила парите така, че да ми стигнат точно до постъпването в болницата. На втория ден ми поискаха пет лева за изследвания на кръвта. Пет глупави лева, които нямах.
Получих неприятен шок. Без тези изследвания нямаше да ми направят операция и щеше да се наложи да планирам всичко още веднъж. Познатите ми бяха по-безпарични и от мен, така че нямаше как да им поискам. Родителите ми, разбира се, веднага биха ми изпратили пари, но щяха да стигнат чак след ден-два, а на мен ми трябваха веднага.
Замаяна излязох от болницата, не знаейки накъде да тръгна. Като стар кон автоматично се насочих по познатия маршрут към Колежа, където учех. За мое огромно щастие, на спирката срещнах един колега, за когото знаех, че работи (т.е. не разчита на джобни от родителите си) и му поисках заветните пет лева. Човекът дори се зарадва да ми услужи.
С чувството, че съм спасена се качих на автобус в обратната посока - само за да се нахендря на контрольор. Излишно е да споменавам, че така добре си бях планирала всичко, че картата ми за градския транспорт изтичаше предния ден. Петте ми лева щяха да отидат за глоба и отново се връщах на стартовата позиция. Започнах да си пробивам път към шофьорската кабина с отчаяната надежда, че ще успея да си купя билет и да го продупча преди контрольорът да стигне до мен.
Отпред седеше същият дебел шофьор със същото онова цигане. “Знам, че не сме на спирка, но ще може ли...” – започнах истерично аз. Преди да успея да довърша изречението, цигането с приятелска усмивка вече ми пъхаше в ръката продупчен билет.
m00n40
на 21.02.2010 в 23:48:42 #8Браво
Марат
на 08.02.2010 в 19:14:01 #7ДА,много реалистично и достатъчно кратко и интересно.
Smislov
на 26.01.2010 в 23:14:32 #6Матю, ясна ми е поуката на тази велика история. Само че е повече от елементарно след толкова пъти подчертаване колко е премислено, изчислено и планирано цялото мероприятие да се преебеш за 5 лева . Да ти се случи от нищото - добре, но след такива месечни нагласи и сметки е достойно за съжаление и лек присмех.
Матю
на 25.01.2010 в 23:07:11 #5Smislov, не чети редовете, а между тях...
Smislov
на 25.01.2010 в 18:06:07 #4Да планираш до стотинка е най-голямата грешка, която може да направиш. Винаги оставяй поне 30% фонд "Ебем-страна". Ако си точно на сметката все някога ще се хлъзнеш. 5 лева и през 90те, и сега не бяха кой знае какво (дори и когато бяха 5,000 пак си бяха просто 5 лева). А щом опира до операция, която може да се отлага е непростимо да се нахендриш в болницата с обърнати джобове!
GrungeBoy
на 24.01.2010 в 16:03:43 #3После как си плати на цигането, даде му да ти продупчи билета ли
tanjer
на 23.01.2010 в 21:21:18 #2Малко тъжно ... Но поне не е чешко
Матю
на 22.01.2010 в 18:31:53 #1От зевзеклийска гледна точка бих казал .............................. (тука първо си написах каквото напираше, за да ми олекне, ама после го изтрих, че ме досрамя). Но все пак за продължаване на откъсването от темата с Чехия. Ще можем ли някога да се надяваме и на по-жизнерадостна тема? Все ще има нещо хубаво в живота ти, което да искаш да споделиш с нас? Не как някой те прецакал или нагрубил. Ама ако ти са свидни тези моменти, си ги задръж, въпреки, че споделянето на щастие само го засилва.