Дали всичко идва от това, че живеем в сиви градове, заобиколени от боклуци, кал и бензинови изпарения? Това, че дълги години сме били лишени от правото си на глас, че сме в преход, че сме управлявани от корумпирани политици? От това, че сме натъпкани в град, който има капацитета да обслужва само половината от нас? Идва ли от това, че имаме много познати и малко приятели, които в повечето случаи са емигрирали?

Водим непрекъснати войни един срещу друг. Имаме си война по пътищата, война на идеологиите, каква ли още не война.

Защо говорим повече, отколкото даваме? Защо нищо да не зависи от нас? Защо си го изкарваме един на друг? На какво учим децата си или те го карат на самообучение? Как се борим със страховете си? Защо сме толкова безкръвни и малодушни? Какво постигаме, когато сме лоши и безскрупулни?

Въпросите ми се удвоиха след конкретна ситуация, в която неволно попаднах през уикенда. Фактите са налице, ако имате желание, може да си направите изводите.

Факт е, че пребледнелият от болка младеж, до който се спряхме, сподели че е чакал повече от час някой от минаващите да му се притече на помощ.

Факт е, че си бе обърнал ходилото при нелепо падане от неосветено стълбище между блоковете.

Факт е, че полицаи, минали половин час преди това, са отговорили на молбата му да го закарат до „Пирогов” с думите: ”Ако искаш, ще те откараме до Орландовци”.

Факт е, че спряхме няколко бакшиша с молба да го закарат до травматологията и те ни отказаха до един (при положение, че ще заплатим за услугата), защото “не им се занимава”.

Факт е, че Бърза помощ отказа няколко пъти да изпрати линейка, дори и след като диспечерката разговаря с момчето, за да се увери, че не е пияно или надрусано.

Факт е, че в безизходицата си се обадихме на познат, който дойде посред нощ със собствената си кола, за да помогне, защото никой друг нямаше желание.

Да, всеки има право на извинение, на безотговорност, всеки има право да е боязлив и да си пази портфейла, не казвам, че и аз не съм си го помислила в този момент, но все пак на всеки би могло да се случи да поиска помощ от непознат.

Да, понякога нещата не зависят от нас.

Да, тези дни никак не е модерно да си мил, услужлив и добросъвестен. По-скоро е признак на слабост, отколкото на някакво качество.

И все пак, ако сте принципни привърженици на кодекса на алпинистите - всеки за себе си, то тогава следващия път, когато се прибирате по неосветените софийски улици, внимавайте как стъпвате.

И след всичкото това, аз пак продължавам да се питам – същите въпроси, които си зададох и в началото.