Има една градинка, чието безобразно състояние преди време ми беше лична кауза. Сега вече не ми е, но гледката остава безобразна. И докато минава времето, ми минават и някои все по-настоятелни въпроси - някои от тях се оформят като диагнози.

Това е "околоблоково пространство" в столичен квартал, както пише някъде из законите, което всъщност е ничие. Защото на патроните му - околните блокове, не им пука за него. На родителите, които водят децата си тук - очевидно също. Защото общото е ничие.

Градинката разполага с една голяма кофа за смет в единия ъгъл и една по-малка, която добра продавачка от близък минимаркет изхвърляше, докато магазинчето не фалира. И тези кофи са ничии. След като водих мълчалива или по-разговорлива кореспонденция с Малката и Голямата община, се оказа, че ако гражданите от околните блокове не благоволят да си изхвърлят тази кофа, няма земна сила или наредба, която да накара хората от "Чистота" да го правят.

Беше ми навик като се понатрупат боклуците и вятърът започне да си играе с тях като на сметище, да взимам чифт ръкавици и голям чувал и да събирам тези нечистотии, в които играят децата. Куп хора седяха по пейките, гледаха и цъкаха с одобрение или погнуса: "Гледай я тази, колко е луда да чисти нещо, при положение, че никой не я кара!" , "Браво на жената, глей' к'ва мръсотия е, няма кой кофата да изхвърли".

Вече не чистя, защото не виждам смисъл. В началото смятах, че смисълът е да убедя и науча собственото си дете как трябва да се отнасяме с пространството, което обитаваме. Сега не мога и себе си да убедя, че усилията на няколко души имат смисъл, ако всички останали поддържат свинщината пред очите на децата си.

И така - гълъбите продължават да си кълват нещо сред боклуците и найлоните, родителите продължават да люпят семки и да си хвърлят фасовете под пейките или пък - да трупат върху препълнената кофа опаковките от чипс, които излитат при първия повей.

Преди време обаче някаква фирма обнови стара и грохнала къща точно до градинката и после се настани в нея. Познайте от три пъти дали "социално отговорният бизнес" е готов толкова често да се включва в малки и нескъпи кампании за поддържане на обществени пространства срещу реклама, а дори и само срещу самочувствието, че прозорецът на бизнеса не гледа към сметище, а към детска площадка на европейска държава.

Така и ще си съжителстваме - в контрасти - простотията и мръсотията до лъскавото и скъпото... В никакъв случай не искам да кажа, че фирмата е длъжна да го направи и да замести грижата на местните жители, но това е само брънка от веригата "колко сме склонни да поддържаме в равновесие микросвета около нас", колко ни пука, имаме ли изобщо тази хигиена на мисълта.

Ще се сетите за социализма и по-чистите сгради, улици, градинки, градове. Но дали това не беше само под натиска на правилата, съботниците, обществено-партийната дисциплина, вменяването на дълга ти към общото? Дали пък не сме си мърлячи открай време? Ето, сега няма принуда, но няма и чистота, няма го чувството за ред и ползата за всички. Приемаш кочината за даденост и през ум не ти минава, че не "някой", а всеки един трябва да се помъчи да я изчисти. Т.е. - кой?

 

http://belejkinayana.blogspot.com/