Живеем животите на други хора.
Влизаме в роли. Играем. Преиграваме. Аплодисменти - завеса.
Не само ние, де, всички го правят. Ако си offline, не участваш - не се сърди, човече на другите, че те забравят.

Живеем заедно във Facebook. Всеки със своята профилна снимка, която е преминала самооценката за най-добрата снимка изобщо. Напиваме се, снимаме се и се тагваме. Имаме 100 човека общи приятели, значи сме най-добри приятели, нали така?

Казваме си най-добрите и лоши новини в Skype. Радваме се със скоби-двоеточия, имаме в помощ и мимики като (dull), (think), (wasntme). Дори се търкаляме по пода от смях.
Изясняваме отношения в мейли. Пишем писма, които подписваме с "ххх". Знаем всичко, защото Google знае всичко.

Обичаме се с sms-и. Запечатваме моменти в клипчета и ги пускаме отново и отново, а защо ли не направо в Youtube?

Пием кафе в дълги телефонни разговори по мобилния. Толкова много безплатни минути, толкова малко батерия... Разнищваме дилеми по жицата, даваме си съвети, казваме си тайни. Научаваме клюките най-първи. Постоянно знаем какво става с всички до познатите, с които сме ходили заедно на детска градина.

Гледаме моменти от живота на другите, снимки на напълно непознати, които някой леко познат е коментирал. Преструваме се, че се радваме за сватби, бебета, годишнини - Like.

Сменяме relationship статуса - много е важно всичките ти 300 приятели да усетят разликата между твоя Open и Complicated relationship. Виждаме с очите си тайнството на възникване на приятелството - общите познати вече са си приятели.

Присъстваме на събития, дори ако не сме ходили никога на тях. Подкрепяме каузи от куртоазия. Показваме приятелство и любов чрез покана за апликация. На ти сърцето ми, дай ми усмивка и да не забравиш да си нахраниш животното.

Социализираме се на живо като си говорим колко е гадно да седиш във Facebook по цял ден. Обединяваме се от идеята, че това не е истинско свързване с хората. И после пак сме online и гледаме екрана като да е прозорец към целия ти свят, събран в няколко пиксела.

Аз си обичам и Facebook-а, и Skype-а. Обичам да знам подробностите и историите. Не мога да се виждам с всички всеки ден, освен по този начин. Нямам нищо съществено да крия за себе си, също така. Опитвам се да живея открито както online, така и offline.

Няма да ме чуеш да казвам, че това е за хора, които си нямат друг живот. Но не спирам да си мисля, че това е лесният начин да живееш живота на другите и да оставяш на тях да живеят твоя. И забравяме понякога, че това съвсем не е истинският живот.

* * *
Преди месец за пръв път се сдобих с камера.
Обадих се на Жени по Skype, говорихме си, както всеки ден, само че този път се и гледахме. Пием кафе, мълчим си от време на време и обсъждаме наши си работи. И ей така небрежно, без изобщо да се усетя, запътих пръст към носа си, спрях се на сантиметри. "Спокойно, бе бубе, бъркай си в носа!", вика Жени и се смее.

Забравих и че се гледаме, да. Едно време колко беше лесно да си гризкам ноктите между две бележки без никой да разбере за това... ех!

Та всъщност важно ли е всички да знаят всичко за теб?
В реално време.
И да го гледат.
Съпреживяват.
И да го коментират?
И най-вече - познаваме ли се истински по този начин?
Все едно ходиш по гащи в стъклена къща... понякога не си даваш сметка, че има възможност да те наблюдават, понякога го правиш от чист ексхибиционизъм...

* * *
Стига толкова мислене, че Илияна излезе онлайн...

 

http://kutiazamisli.blogspot.com/