Какво ли не съм работила в живота си. Била съм аниматор, фазовчик, контурист, правила съм сториборд, продавала съм картини, рисувала съм стена, изразботвала съм всевъзможни сувенири, пумпали и марионетки, оцветявала съм гравюри, работила съм в склад и като преводач. Известно време дори позирах на художници.

Но и на сън не ми беше хрумвало, че един ден ще се занимавам със счетоводство. Какво ли не му идва до главата на човек. Работата е там, че когато си търся работа, кандидатствам за всяко работно място, за което си мисля, че имам и най-малкия възможен шанс.

За пръв път в живота си работя в офис. Там хората не пият в работно време. Имат килим и безплатно кафе. Което не са кой знае какви екстри, в случай че сте свикнали на такива работи.

Но на последното ми работно място си носехме кафето сами, а шефът редовно се появяваше и започваше да се черпи от нашето кафе. Така де, каквото се намира в неговта фирма, е негово. Шефът беше сръбски циганин не вярваше на чистачки. Каквото си наклепал, ще си го чистиш. В края на работния ден хващаш кофата и парцала и миеш пода на работните помещения, склада и тоалетните.

Една сутрин седах в трамвая, когато видях на спирката да чака момиче в лека лятна рокличка, явно също отиваше на работра. Моя милост – в най-старите си дънки и възможно най не-любимата си тениска, покрита с лекета от боя. Едва не се разревах.

Сега имам обратния проблем. Изхвърлих всички стари дрехи с петна от боя и лепило и се оказа, че нямам какво да облека, за да отида в офиса. Всичките ми панталони са плитки дънки, с които като седна, ми се виждат гащите. Единственият ми по-дълбок панталон има дупка на крачола, изгорена от цигара. Тениските ми са уникална колекция от смахнати картинки и още по-смахнати надписи (усмихнат Буда, който казва "tickle my tummy for luck"; намръщена крава, под която е написано "moody cow"). Останалите са с толкова дълбоки деколтета, че се вижда пиърсингът между гърдите ми. Или са батик.

За щастие, на дъното на килера са завряни подаръци от майката на Kiff – стари дрехи от нейна колежка, чиято дъщеря напълняла толкова, че не се събирала в дрехите си. Дъщята е имала доста по-различен вкус от моя, но като за офис става. Маскирам се като нормален човек.

В офиса се боря като прасе с тиква с вратите, които се отварят с магнитна карта. В асансьора ми става лошо, работя на 18 етаж. Боя се от машината за кафе. Седя зад пластмасови преградки и слушам как сто хиляди души говорят по телефона и тракат на клавиатурите.

Искам вкъщи. Някъде, където хората са целите омазани и крият бутилки бира под работния плот.

 

http://whatsthatcrap.blogspot.com/