*Авторката разбира от психология толкова, колкото от ядрени ракети. Затова, моля, на текста да се гледа единствено описателно и като споделен личен опит. Той няма нито научни претенции, нито такива за „помощна литература". Все пак, ако някой се разпознае, може и да намери своеобразно успокоение. Предварително благодаря :)

По принцип съм идея по-притеснителна от нужното. Преди изпити коремът ми е на топка, когато отивам на среща устата ми пресъхва и устните ми изпръхват, а и безпроблемно мога да вдигна 40 градуса температура. От нищото, като на майтап, само защото нещо ме е разстроило емоционално. Но след определени събития в живота ми, нещата тотално излязоха извън контрол. Не бях способна да се возя в градски транспорт, защото мисълта, че не мога да сляза когато поискам, ме караше да изпадам в нервна криза.

Избягвах публичните места, тъй като бях убедена, че ей сегичка ще ми призлее и всички хора ще ме зяпат. Накрая всъщност изобщо отбягвах да излизам през деня. Подбирах маршрути на придвижване, за които бях сигурна, че има обществена тоалетна през най-много 20 метра и разполагат с поне 60 места, на които мога да припадна.

Всичко това беше придружено с ледени тръпки, сърцебиене, сриване на кръвното, световъртеж и всякакви други красоти. Никога преди не се бях чувствала толкова близо до заветните ръкави зад гърба. Можех да ръся позитивизми и шеги на другите в Skype, но напълно бях загубила контрол над собствената си психика. Ако някой си мисли, че преувеличавам, о, не. Вече виждах апокалиптичните картини: прекъсвам следването си, никога повече не си намирам работа (само идеята за интервю ме караше да се гърча като пиявица), за връзка пък съвсем не можеше да става дума. Sorry, никой не излиза с момиче, което го кара да вървят час пеша, понеже се страхува да не отвърти в автобуса.

Естествено приятели ми казваха, че всичко е в главата ми. Как пък не се бях сетила..... Обаче основната драма беше, че пределно ясно съзнавах локацията на проблема. Само не знаех как да го издърпам за краката от там. И тъй като скоро пак ме обля идиотско и безпочвено безпокойство, реших е крайно време графично да оформя какво и как ми е помагало в такива случаи. Ето моите правила:

...до такава степен съм се изкривила, че когато пиша „хахахаха" реално се разтрисам от смешни конвулсии.

1. Не се изолирай

Вярвайте ми, не ми беше до хора. Замених ги с блогове, ICQ, книги. Дори телефонните разговори ми тежаха. Но колкото повече забивах в online личността си, толкова по-трудно ми ставаше всяко излизане. Канех се по три дни да свърша най-простата задача. Подготовката преди да си покажа носа навън наподобяваше стратегии по битката при Ватерло. Зареждах се с Degan срещу повръщане, валериани, шоколад, потник, пуловер, 5 пакета носни кърпички...Защото всичко може да стане. Жалка история. От човек, който винаги е бил готов да се метне на стоп в неизвестна посока, станах абсолютен параноик. И то затворен в себе си. От опит - колкото повече отлагате сблъсък с външния свят, толкова по-неприветлив ще ви се вижда. Разходките, малките цели, дребните разговори със съседите ще ви държат по-надалеч от заключването в собствените страхове.

 

2. Движи се

Не, не са алибализми на фитнес инструктури. Физическото натоварване реално помага. Когато изтрещях, реших че един 10-дневен Доспат ще ме оправи. Само аз, книгите, бунгалото и природа. Да, да. Първите три дни буквално не мръднах от леглото. Едвам допълзявах до банята и после пак се свивах на кравай, изследвайки какво още може да ме заболи. Бях убедена, че ако мръдна, ще се разпадна на съставни молекули. На четвъртото денонощие ми писна. Скочих в кецовете и вървях, докато вече нямах въздух. Може би съм минала към 8 километра, но след това за първи път от седмици пак си казах, че животът е прекрасен. Беше се появила бледа сянка на апетит, можех да чета, да дишам спокойно.

 

3. Имай дружка на „бързо набиране"

Не исках да говоря с амигосите, понеже най-оптимистичната прогноза за отговор се въртеше около: „Аре, стегни се. Какво ти става, ти си силен човек". Ооооппаааа. Такaва съм. Също и слънчева, позитивна и всички останали клишета. Шанс, бате, срив му казват. И изобщо не исках гласно близките ми да потвърждават мъглявото подозрение, че официално полудявам. Но, аллелуя, имах хора за подкрепа. Без значение дали физически могат да ти помогнат, идеята че са някъде там и им се сополивиш, страшно успокоява. Май затова са приятелите....

...както твърди Пратчет, един от основните ни недостатъци е, че се огъваме лесно в коленете.

 

4. Пиши наум

Не ви говоря за романи. Ако искаш прави списъци с любимите си обувки през годините, констатирай странни навици в околните, описвай пИпИрудки, все тая. Важното е да държиш концентрацията си около външен фактор и това да изисква определена последователност. Детайлните и подредени спомени също помагат. Например „Как бях облечена като ядох шкембе чорба за първи път".

 

5. Поставяй си дребни задачи

Дори елементарни действия, носещи удовлетворение, са плюс. Отиди на лов за идеалните пердета, измисли си мини бюрократична война, свърши услуга на приятел. Понеже все още си функциониращ индивид, нали? Това е основната мантра.

 

6. Гримирай се

Образно казано. Може да е нова гривна, парцал от кило, подстригване. Идеята за подобрена визия определено влияе благотворно на самоувереността и оттам - на хъса за живот.

 

7. Работи върху хумора

Официално казвам, че ако не беше хилежа, сигурно щях да съм изплискала отдавна. Моментът, в който открих копчето за превръщането на трагичното в комично, йей, битието доби смисъл. Сега до такава степен съм се изкривила, че когато пиша „хахахаха" реално се разтрисам от смешни конвулсии. Какво повече да кажа...мани красотата, смях му е роднината на оцеляването.

 

8. Носи си дъвки

Амииии, помага. Като в онзи виц за мутрите „дишай - не дишай". Мляскаш си с цялата съсредоточеност на света и някак поривът да ти се свие корема е овладян.

 

9. Потърси специалист

Това сериозно. Лично аз бях твърде против лекарствата, понеже се изплаших от мащаба. За съжаление, все още в България да посетиш психолог е обидно и срамно. Но предвид, че живеем във век на ебати стреса, не виждам нищо лошо.

 

10. Не се впрягай, не си само ти

Мда. Минах през личният си ад, за да разбера след години, че 70% от познатите ми са изживели подобен срив. Вижте, не искам да звучи като поредната „черна статистика". Напротив. Но просто всички сме хора, а както твърди Пратчет, един от основните ни недостатъци е, че се огъваме лесно в коленете.

Така че, не берете грижа. Или поне не прекалено.