Един бивш приятел ми донесе някога една прекрасна шапка от командировката си във Франция. Тя се оказа далеч по-издръжлива от връзката ни, предвид че и до днешен си  нося шапката, а него закачих в гардероба с отношенията, на които им е минала модата.

Какво ни остава от връзките, които някога с плам сме поддържали и за които сме се борили със зъби и нокти, защото някога си е заслужавало? Колекция от касетки с музика, коята не слушаме, няколко стари тениски, които са по-удобни пижами от собствените, може би очила, забутани някъде, които са криели прекрасни очи, гледали ни влюбено. И когато оставим настрана бездушните предмети, натоварени с толкова емоционален багаж, установяваме, че всъщност емоционалният багаж е даже повече!

Спомени, които не ни оставят на мира и ни пречат, казани думи, които ни спират, остатъчни чувства, които ни дърпат назад - любовни сувенири от не една или две връзки. Ако можеш да ги затвориш в една стая, това сигурно ще е склад от непотребни, умилителни вехтории.

Такава вехтория е недоверието - дали защото си бил наранен или ти самият знаеш на какво е способен безразличен вече партньор, със сигурност си си задавал въпроса „Ами ако и той/тя се окаже същия/ата?". Същият ревнивец, същата глезла, същият неверник, същата манипулаторка - коя връзка издържа пренесени в настоящето минали проблеми? Затова започва да важи правилото „винаги едно на ум" и вариантът да отвориш сърцето си без предразсъдъци те плаши повече от това да отблъснеш някого.

Отдаваш се и на отчаянието... Затворил си го в някой шкаф и уж си излекуван и готов да обичаш, но то си седи там и те гризе отвътре - ами ако никой не започне да те обича? Защото някой някога ти е казал, че няма повече да те обича.

Запазил си и заблудата, че си нежелан и непълноценен. Ако си чувал, че не си достатъчно добър (в отношението си, в леглото, в работата си), нищо чудно и да си повярвал. И криеш несъзнателния спомен, че нямаш стойност.

Страхът от минали травми (душевни и дори физически) е сувенирът, с който най-трудно ще се разделиш.  Всеки спомен е предизвикателство към новите хора в живота ти да рушат стените около сърцето ти и да се опитват да те достигнат. Но няма смисъл да се страхуваш от непознатото. Защото дори да се окаже, че пак си пред провалена връзка - поне вече знаеш как да се справяш с нея...

Понякога хората слагат и маска - наследство от времена, когато са я ползвали, за да прикриват истинските си емоции или страни на характера, защото на любимия човек няма да му харесат. Вече по инстинкт решаваш, че трябва да си мила, отстъпчива, грижлива, спокойна и плаха, за да му направиш впечатление. Или трябва да си уверен мачо и не можеш да си позволиш искрено да споделяш какво те тревожи (защото една бивша те е нарекла „мрънкало").

Може би най-лошото, което ни остава в разбитото сърце е примирението. Понякога със съдбата („Вечно попадам на лоши момчета"), но понякога с нещо полу - перфектно. Чувала съм разговор - „Е, вярно, че не е кой знае колко привлекателен, но ми помага с чиниите", „Е, не е най-яката мацка, ама ще ми роди децата".

Особено когато годините си минават, обзема те паника, че „ти е минало времето" и бързаш да закараш към олтара, първият, който те почерпи кафе в барчето в службата.

И накрая, когато погледнеш в склада с остатъците от любовта, те обзема и недоволството. От това,  че може би, докато теоритично си разсъждавал кои сигнали да разчиташ като знак, че нещо пак ще се обърка, на практика си пропуснал най-хубавите мигове край себе си.

 

Материалът е предоставен със съдействието на социалния клуб за необвързани