Райна Маркова, фино създание с тънки устни и смолисточерни коси, бе забелязана (не бих казал от критиката) с книгата „Фани по опасните пътища на светлината”, както и с колумниите си за феномените на дигиталната култура в „Култура”, „Егоист” и литературните вестници, където, слава богу, не се държеше като добричкото момиченце на българската литература.

Слава на бога, Райна не е и феминистка-общественица, чиято активност би се измервала с броя на фрустрираните мъже и с този на сплотените мъжкарани... Не е и, божем, антологична словослагателка за протоколно-представителни цели в чужбина. След извънредно приятния дебют и добре премислено рубрично присъствие, с което уплаши мнозина, мисля, че *.Log я въдвори в трудната привилегия да бъде нещо като български Бегбеде, с което мнозината се доуплашиха.

При все че посоката на подобни сравнения е донякъде провинциално безстилна със зададената отвън величина, ако се знае, разбира се, кое е „отвън”. Просто се опитвам да контурирам явление, което трудно дава преднина да го мислиш, тъй като се самоосмисля напълно задоволително... но това не е обичайното и извънредно досадно интелектуално самозадоволяване.

*.Log (Алтера, София, 2006) обединява изобилно-безпокойни блогови размишления и статиите за рубриките, събрани в апендикс. Резултатът, възнамеряван или не, е голяма книга с амбициозната форма на списание, или може би във формата на дисплей, с дневникова подредба, много разскачали се котки, метаморфозирали в пеперуди, гълъби и инсекти, и с дигитален съдържателен оттенък. Приканени сме да се логнем, тъй да се каже – авторът е маниакално активен член на българската дигитална общност, чиито проблеми, по думите й, са странен хибрид от постмодерни страхове и посттоталитарни липси.

Ще попитате как се обединяват блогово и колумнийно? Защо са събрани? Подредбата, струва ми се, носи внушение на архивиране и мигриране към друг блог – нов или стар... Лекото безпокойство на преместването, невротично-ризоматичните асоциации на постмодернистите. Дигиталното депласиране и безосновност, детериториалност, са само интернет вариация на една обезпокоителна и вменена на писането ненужност и обезценка, направо наужкимност.

Самотата на пишещия, горчиво резигниращ безполезността на заниманието си, което произволно може да се остойностява в понятията на рекламно-комерческото (копирайт), институционално значимото ( чисто „литературното”, каквото и да означава това), академично стойностното (дисертабилното) и дори в понятията на една неясна, спекулативна артистическа костуемост (пърформанс, тъй да се каже). При това в имитиран социум с имитативна интеракция.

„Аз съм автор наужким, някой ме е чел наужким, друг е писал за мен наужким... Искам или не, мен утре няма да ме има, защото автори много, и никой, дори и критиците, писали колко съм уникална, няма да забележат изчезването ми. Защото ще са заети да пишат за следващата „уникална личност”. Дори не биха забелязали, ако някой ме преразкаже и дори пренапише. Поиграли сме си всички един вид, но е време да се разотидем. Тъй де!” С тази сценка се изчерпва преструвката на българския литературен и издателски живот.

Срещите, които в този роман започват и свършват в чата, също стоят под знака на самотата, но не онази, сантименталната самота на несгрятост, а ледената самота в имитиран социум. „Среща с читател, уговорена в чата. Бързам за нея панически, в желанието да се убедя, че някой все пак ме е чел, разбрал е за какво съм писала и е готов да сподели страховете ми от несвободата и самоосакатяването, на цената на което идва свободата, от подмяната на живота с разни представи за него, а с това и страховете ми от привидността, от относителността на всяка поредна система неща... и че това е съвсем не наужким, а съвсем наистина някой ме е чел и аз не съм сама, да, има ме и наистина-по-дяволите-не-съм-сама!”

Но накрая се оказва по-сама от всякога, или по-скоро все по-помирено-приобщена към своята разобщеност. С тази сценка на среща с амбициозен писател, завъдил мерак да пише текстове за „естрадни” песни, се изчерпва преструвката на съпричастността сред себеподобни.

Ако от невероятния Бегбеде можем да очакваме тънкото наблюдение, че някои разглезени от флирт с медията френски писатели успявали да се представят за самотници-агорафоби, то Райна Маркова описва играта на котка и мишка между писателя и рекламно-медийната горгона в брутални, ex abrupto понятия. След напълно резонно твърдение, че децата на бившите апаратчици до един се занимават с медия, мода, реклама, тъй като, както бащите им с примитивна пропаганда осигуриха неопровержима реалност за цели 45 години, така и те добре знаят, че новата неопровержима реалност е онова, което медията-модата-рекламата покаже, следва проницателен синопсис на пойезис и крейетив.

С това осъзнавам и почти незабележимата, но съществена разлика, която разделя мен, артиста, от рекламаджията: докато на артиста не му е приятно да го копират, то един рекламен деятел би бил щастлив да насели земята със свои клонинги – армия лъчезарни идиоти с ясна ценностна система и напълно предвидими и задоволими желания. Затова вероятно деятелят на рекламата е по-добре платен от артиста... На мръсника-автор намеренията са винаги непочтени! При това съвсем безкористно непочтени. Мръсникът автор винаги ще намери начин да те прелъсти, факт, който не дава мира на деятелите на рекламата – като при това дори няма да си мръдне пръста да ти обещае задоволяване... А как иначе!

За разлика от нуждите, които са физиологични и следователно задоволими, желанията са ирационални и опасни – те са възбудими, но незадоволими, х-хих – факт, който деятелите на рекламата използват, но не признават. Какво пък, очевидно аз, мадам Белджойозо От четвърти километър трябва да направя корсета си още по-тесен, стила си на живот още по-екстремен, за да бъде изключена всякаква възможност някоя сервилна продавачка-на-нещо-си да се напъха в него и така изкипрена да се помъкне от клиент на клиент...” Да, действително – писмовният корсет на Райна не би прилегнал на недекадентската снага на креативните крейетив директори.

А ето и портфолиото на рекламна агенция „Вуду стайл” в многозначителен саркастичен паралел с писателството, от остроумността на който, предполагам, Бегбеде би позеленял от завист: „ Кои сме ние. ВУДУ СТАЙЛ. Ние ви предлагаме нищо освен всичко. Нямаме представа от нищо, освен как се създават представи. Представите са това, което продават. Представата за това, как се създават представи е, което ни прави уникални. Не знаем какво продавате вие. Знаем как. Дизайнерите ни имат представа как да хванат сърцето. Копирайтърите – как да хванат окото. Медийните специалисти – как да ви хванат за ухото. Мениджърите – как да ви водят за носа.”

Но, както отбелязва авторът, ако рекламаджиите наричат пораждането на идеи със страшната дума брейнсторминг, обявили са си цената и се чувстват напълно защитени от копирайтното законодателство, ценността на писателя съвсем не е гарантирана. Посещението в сайта на рекламаджиите оставя впечатлението, че с мъка си се откачил от веща циганка, уверяваща те, че над бизнеса ти тегне зла магия, която само с нейните заклинания и билки може да се разруши. С това се изчерпва и преструвката на отношенията с всесилното „рекламно” – профанизиран пойезис за целите на комерческото.

Други преструвки – ах, да – преструвката на националното... Разбира се, Райна Маркова не е издържала и на изкушението да очертае една оскърбителна феноменология на българското – топла заедност, която за съжаление не произвежда нищо друго освен нови и нови количества дъхава тор... Копулацията на висшестоящи с подчинени почти е заменило копулацията на мъже с жени и открай време е единствен начин за размножаване по тези земи. Култивираното подчинение, култивираната содомия водят до израждане и запад, до подпадането в едно генетично блато. Особено ценя подобни пасажи в атмосферата на всеобща и имитативна куртоазия. Понякога се питам какво би прекъснало новия цикъл на автоматично възпроизвеждащото се социално лицемерие. Май нищо... Дължим ли си любезност? – май не...

Много повлияна, ала разсъдително, от манифестите на различни алтернативни движения, схванали опасността на едно общество на спектакъла, Райна Маркова не се оставя да бъде онзи университетски лапнишаран, недовидял в тези движения максималното доближаване до чистия спектакъл. Ако изкуството е терор в отговор на терора, то на терора, упражнен от Медуза ответната реакция може да бъде само една – покажи й собственото й отражение. Медузирай медузата. *.Log е пълен с повратливости, измъкване в последния момент и смелост на озоваване и благоустояване в онази много опасна точка, в която едно псевдоморфозира в друго. С това е демистифицирана и преструвката на пърформанса. Лесно е да имаш и да ти се струва, трудно е да бъдеш.

А как Райна се справя с преструвката на „литературното”? Ами така: „Зъби хапят зъби. Думи ядат думи. Минавам на символи. Те пък нищо не значат. Имам нужда да се съсредоточа. Имам нужда да осъзная какво ми се случва. Не, днес не ми се ходи на кино. Не искам и да обядвам. Нямам нужда от чист въздух. Имам нужда от неизговорими неща.” И от много котки...

Само да не си въобразите, че това писане има оневиняващата функция на процес на дестигматизация. Тъкмо обратното...

Райна Маркова винаги ми е приличала на човек, който отива някъде, погрижвайки се да остави у дома едно себе си, ала след това ненадейно бяга и от това някъде, защото е развил там ново и самовластно себе си. За разлика и прилика с мен, който обичам да отида някъде сам, вземайки само себе си. После се връщам обратно..., защото се оказва, че то не е дошло с мен.

Прочее, както е казано в библията – ще се прехранваме с благовестието! На страница 89 в *.Log, ПИР У ГРАФ СКАРБЕК или от храната към времесвързването, Райна Маркова иска да ви нахрани с друго, но за да разберете с какво, трябва да прочетете книгата... Така ще се справите и с преструвката на рецензиите, на която за малко и съвсем искрено, простете ми, и аз се поддадох!