Кръв. На асфалта - в дъжд или слънчево време. Или точно по Коледа. Кръвта на някой, който току-що се е смял, пушил цигара, звънял по телефона, усмихнал се е на детето на задната седалка. Например твоята кръв.

Секунди, в които не само воланът, но и животът се завърта главоломно и в буквалния смисъл на думата. Секунди, в които и за вярващите Господ няма. Секундите, в които не ти, а смъртта кара колата.

Вчера показаха поредните брутални кадри от катастрофи в Шуменско. Пак убити, изхвърчали от колите, блъснали се в дърво. А оцелелите от предишните катастрофи сигурно гледат тези кадри по телевизията от инвалидните си колички или от болничните легла. Неоцелелите ги гледат някъде отгоре, където небесните шосета са безкрайни, а ограничения за скоростта няма.

Представи си. Ужаса да умреш разкъсан на асфалта заради собственото си или чуждо безумие да се мислиш за непобедим, страхотен, ненадминат, неуязвим, много печен шофьор. Или да умираш бавно. Да не идва линейка. Или до теб да умират любимите ти хора и да не можеш да им помогнеш. Представи си го.

Представи си да умира детето ти заради нетърпението ти да изпревариш в мъглата или да караш по двулентов път в дъжда със 160. Допреди секунди да си мечтал за нещо, да си правил уговорки за утре, да си се ядосвал, да си си спомнил нещо далечно и хубаво. И после: във вихъра на удара и физиката на ламарините всичко си заминава. Вече не се налага да мислиш, да се ядосваш, да бързаш, да даваш пари, да ухажваш някого... защото теб просто вече те няма. А преди минути беше тук.

Смятам, че обществото ни има проблем не с привикването към натуралистичните гледки, термини като "войната по пътищата" и ежедневната хроника с по няколко "убити"(всъщност и самоубити), а с въображението. И всеки ден да ни пускат ужасяващи клипове, в които говорят осакатени, ампутирани, обездвижени - няма да се променим. И всеки ден да четем подобни текстове, няма да намалее напрежението по пътищата. Докато ни липсва рефлекс и умението или желанието всеки, който сяда в колата, да си представи какво би станало, ако и когато... се държим на пътя като примати. Имаме генерален проблем да си представим евентуалната собствена трагедия, за да ни трогне чуждата.

И идва в Биг брадър 4 едно момченце, както биха казали хора от друго поколение - "един келеш" на 22 години, което обяснява, че е преживяло... 15 катастрофи. Дават ни забавни кадри на въртяща се на пътя кола и поредния автоманиак, който с напомпаното си его е тръгнал да доказва... мимолетността на живота си и на живота на другите. Дали няма да бъде срещу теб в насрещното? Дали и ти не си като него?

Представи си го. Излиташ за секунди в кървав полет. Защото, както беше казал Джон Ленън, животът наистина е "това, което се случва, докато си правим планове за бъдещето".

 

http://belejkinayana.blogspot.com/