Казват, че детският ум е най–необременен и най-точно преценява кое е логично и кое излишно. Жалко само, че докато човек придобие достатъчно знания, детeто загубва тази си способност и става възрастен, който приема безусловно порядките в обществото. И все пак слушайте детето, стига отричането му от нещо да не е проста форма на инат, то със сигурност ще е правилно. Спрете да му давате супа или да го карате да си пише домашните, когато навън времето е чудесно за игра. Ето какво се случи и с военните порядки в училищата, децата започнаха да ги избягват по всевъзможни начини и с времето те се превърнаха в отживелица.

—

Тя беше учителка в гимназия. Казваше се г-жа Георгиева. Малко име нямаше, радваше се и когато добавят г-жа отпред. Тя не завиждаше на учителките с малки имена, дори се чувстваше повече от тях, защото най–често учениците дори не знаеха фамилиите им и ги назоваваха на галено. Колко профанно!

Ако имаше facebook профил, в него щеше да пише: „Щастливо омъжена, с двама сина”. Двамата й сина отдавна бяха завършили. Единият беше във Варна и работеше в някаква малка компания със сносна заплата. Другият учеше в Свищов. Този мързел така и не си намери работа, а с парите, които все още му пращаше, играеше хазарт – доста успешно, но това нямаше нищо общо с всичките години активно възпитание. С мъжа й отдавна си бяха безлични.

Преди тридесетина години излезе от великотърновския университет и почти веднага почна работа в Математическа гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, Видин. Казваше си, че това ще е само временно. Щеше да се занимава активно с академична дейност, да напише реферат за кан Маламир, да й предложат работа в София, да влезе в партията и… какъв живот я очакваше само. Стресът на работното място не й позволи нищо от това.

С годините мина през много етапи. Беше сърдечна млада учителка, опитваща да прокара нови техники за обучение. Промени се може би покрай раждането на второто си дете. Не й оставаше време за нищо. На работа крясъци, вкъщи плач и пране на онова, което е предшествало памперсите. Някак си не издържа. С годините ставаше по–зле, струваше й се че учениците са по–лоши от предишните и съответно заслужават по-лошо отношение. А те от своя страна се държаха по–зле. Минаха четири години, докато се отърве от създадения й сред учениците образ на учител, който не може да се справи с лошото отношение. Замени го с образа си на учител, при когото нищо не е позволено, за всяко „без домашно”- двойка, за всяка усмивка - изпитване. Тежко наказваше и ако някой закъснее за час.

Другите учители почнаха да я уважават едва в този етап на кариерата й. Тя бързо почна да се налага и като изключим ненавистта на три учителки, които не я разбираха, всичко вървеше по мед и масло. Дори директорът, този стар мухъл, я слушаше повече от когото и да било. В страх да не излезе от този си образ на няколко пъти прекали с намесването си, но всичко беше с надеждата един ден да получава по–висока заплата, поне тази на заместник-директор.

Като учител се гордееше най–силно с две неща. Едното от тях беше, че след края на комунизма успя бързо да се ориентира и с много труд да промени програмата, по която преподаваше вече десет години. Това обаче не й попречи едва след няколко години да отрече демократичната идея и всичко, що идва с нея. Милееше отново да има пионерчета и чавдарчета, а след още няколко години, задминавайки четирийсетте, вече й липсваше всичко от ония времена. Липсваше й младостта.

На другото остана вярна докрай – на турците пишеше незаслужени шестици. Логиката й бе проста - малките мюсюлманчета се радват на оценката и не си правят труда да учат повече. Ето как те ще бъдат по–глупавите и великият Аспарухов народ ще ги претопи, както е претопил всичко живо, минало през нашите земи.

Всъщност тя нямаше никакво влияние над децата. Те виждаха колко неуспяла е тя и не разбираха защо трябва да научават нещо от провалил се в мечтите си човек. Силната икономическа разлика между учител и ученик също беше фактор, както и че мама и тати имаха достатъчно власт да очернят живота й още повече. Беше късметлийка обаче, училището беше все още пълно с умни деца, които знаят, че зависят от нейната оценка. Нейното шест беше единственото, което я крепеше пред децата.

Всичко това обаче няма никакво значение, тъй като вчера тя умря.

—

„Туп, туп”- искаше й се да чуе шума на собствените си токчета. Училищата към края на междучасието са изпълнение със всякакви звуци. Всъщност и през часовете не е по-тихо. Ако се разходите по коридор по време на час и не чуете шум от някоя врата, знайте, че или вътре учениците правят контролно, или са навън и пият кафе, докато учителката се радва на неочакваната почивка. И все пак, ако човек искаше да чуе как тракат обувките му по студения под, най-подходящото време е по средата на голямото междучасие. Няма пушач, който да не е навън, няма „едричко дете”, което да не нагъва баници до училище, няма човек, който да не пие кафе.

Наближавайки стаята на 10б клас, където трябваше да изрецитира урока си, тя почна да не чува дори желанието си за тишина. Крясъци, писъци, псувни. Две ученички се биеха. Не помнеше имената им, но помнеше образите им, едната й приличаше на наркоманка, като от филмите, а другата на курва, като тези, които познаваше, но значително по–хубава. За момент нищо не направи, на тях и на още няколко от децата беше приложила принципа си за турците – шестици и нека гният, а те явно се справяха по–добре с прецакването си, отколкото самата тя можеше. Не можеше да стои така още, но колко приятно беше. Перхидролената коса на магистралката беше толкова безформена и толкова на земята. За първи път виждаше другото момиче толкова ентусиазирано, дори й се стори, че гримът не успява да скрие колко зачервени бяха бузите й. Имало живец в тези създания.

Бързо се опомни обаче. Така да я посрещат! Не намериха ли друго междучасие да си раздават шамари. Вкъщи нямаше проблеми, защо трябва да й създават тук? Пасмина буржоазни рожби. Кой знае и за какво са го направили – взето гадже, обида по скайп, кофти поглед.

Писък.

- Престанете, вие нормални ли сте? – задърпа едната тя. - Спрете се, сега ще извикам директора! – колкото и мухльо да беше, той не притежаваше шестицата, а печата за изгонване.

- Млъквай, ма!- спряха се и двете, за да покажат, че не може да ги контролират.

Съученичка и приятелка на тази с нарочно запуснатия вид я придърпа и задържа в ръцете си, възползвайки се от променилата се ситуация. Другата обаче нямаше кой да я хване:

- Абе ей, к’во са месиш ма, к’во като си даскалка, па не мо’а ли я и тебе да затръшкам тука.

—

Разговорите между глупави учителки и глупавите им ученички нито са уместни, нито възможни за описване. Накратко: те минават през това кой бил бащата на пиклата, как учителката преподавала по собствено желание, как можела сега да е в чужбина с нейната компетентност, как го правела заради децата, а те… Как учителите не са да възпитават, нито да бъдат подложени на заплахи с влиятелни родители. Как учителката не трябвало да се меси, как другото момиче било „много зле” и имало причина да я набие… И целият разговор се върти около едни обиди, заплахи и псувни.

Този път обаче свърши зле – учителката удари шамар на момичето.

Момичето излезе от стаята и след десет минути се върна в стаята с баща си.

Той удари шамар на учителката.

Учителката падна и след няколко подскока на главата й в дървения под и десетина минути неподвижно лежане на пода беше откарана с линейка.

Не мина без любопитности, дойде охраната, директорът, другите учителки, разгоряха се скандали около падналото тяло. Фйешънката се беше поукротила и стоеше стресната настрана, почти разбрала какво е направила. Бащата обаче обясняваше: „Да не ми е удряла детето”. Фелдшерката също дойде и каза да не се бута тялото. Въпреки че тя закъсня, още никой не се беше обадил на 112 досега. Полицията пристигна първа и закопча бащата.

—

На път към болницата тялото на учителката стоеше неподвижно. Мозъкът й обаче работеше, както не бе работил от младостта й насам. Казват, че животът протича на лента в такива моменти и тъй като й се искаше приключението да е пълно, а на нея не й се случи, се замисли за изминалите години. Ако можеше, би заплакала, но тялото й не помръдваше. „Колко нелеп край, а щях да живея в София, Тато да ме приема на по чай, докато му обяснявам колко велики сме били. Щях да видя една цветуща държава, както при Симеон, но видях само Симеон II. Нямаше цял живот да се занимавам с детски разпри, камо ли с такива родители. Защо й ударих шамар? Защо станах такава?”

Тряс.

Не можа да чуе, нито да усети как колата се блъска в линейката. Разбра само по това, че мисълта й секна, а тялото й олекна с една душа тегло. Вече никога нямаше да вика на ученик или да пише поощрителни двойки.

Такава, каквато бе написала онзи ден на бъдещия абитуриент, карал аудито, блъснало се в линейката и простило я с крехкия й живот. Шофирал напушен.

А децата не искат да има училище.

 

http://bsskg.wordpress.com/