В предния си пост бях написала няколко изречения, които бяха особено важни за мен:
Ако България ми е майка, то Чехия е любимата ми леля. Заобичах я в момента, в който установих, че мога да ходя по улицата, без да ме замерват с камъни и да ми крещят: „Що куцаш ма, да не са та ибали накриво“. Че никой не ме пита при запознанство защо куцам – освен сънародниците ми. Че мъжете ме възприемат като привлекателна млада жена, а не като стока второ качество.”

Както и очаквах, никой не им обърна внимание. Предполагам, че тези, които побързаха да ме оплюят, са били прекалено заети да търсят в текста анти-българска пропаганда, а останалите, по-разумни хора са го подминали, защото "това не е приятна тема" и "за такива неща не се говори".

Е, аз пък искам да поговоря точно за тези неприятни неща.

В България прекалено много хора ме възприемаха не като човек с недъг, а като недъг с прикачен към него човек. В България прекалено много хора смятаха за подходящо начало на разговора "откровено и простодушно" да ме разпитват защо куцам. Евентуалните ми обожатели се срамуваха да се показват с мен пред хора, щото да не стане “свършиха ли се здравите момичета, че тръгна по инвалиди”.

В Чехия, ако хора имат някакви предразсъдъци към мен, то поне са достатъчно тактични и възпитани, за да го крият. Никога, повтарям никога, куцането ми не е било правено на въпрос – поне не и в мое присъствие. Ако ви е хрумнало, че тез двулични чехи просто не умеят да бъдат откровени като нас, българите, бързам да ви уверя, че сто пъти предпочитам да живея сред възпитани лицемери, отколкото между откровени грубияни.

С което не искам да кажа, че в България живеят диваци и не можеш да срещнеш нормален човек. Напротив, у нас има много разумни, толерантни хора – знам, защото ги познавам. Но разликата е в това, че у нас грубиянте и простаците не са утайката на обществото – те са тези, които определят правилата. В Чехия съотношението между простаци и възпитани хора е същото, както и у нас – разликата е, че възпитаните са тези, които определят настроенията в обществото. Ако се държиш неприемливо, биваш порицан, вместо всички да си мълчат, защото "какво да се прави, винаги е било така".

Може би се чудите какво толкова мрънкам, че хората ме питали защо куцам, това ли е голямата болка за умиране, би трябвало да съм свикнала и да съм над тези неща. Ще се опитам да го обясня по друг начин. Аз съм родена куца, свикнала съм със състоянието си и през повечето време изобщо не мисля за него. Куцането не е като да имаш огромни палци като Сиси Ханкшоу от "Дори каубойките плачат". Никакъв огромен недъг не ми се мотае в полезрението. Не го виждам, не го усещам. Тъй като краката ме болят цял живот, свикнала съм да не го забелязвам. Виждам се отстрани само ако се огледам в някоя витрина. Възпитана съм в стил "живей си живота все едно не си куца" и ми е най-лесно да правя именно това.

Да, но в България това не беше възможно. Ту някой ще вземе нетактично да ме разпитва, ту на стената ще окачат списъка на получаващите стипендия и срещу името ми ще пише с големи букви ИНВАЛИД – ей такива мили малки припомняния, за да не си въобразявам, че съм като всички други, а да си зная мястото.

В Чехия не ми се налага да си спомням, че имам някакво увреждане, докато някой не ми отстъпи място в градския транспорт.

http://whatsthatcrap.blogspot.com/