Днес е един свят празник за българската култура и писменост, но също така и „свят" празник за всички „оцелели" 12-токласници.

Казвам „оцелели", защото е изключително трудно да извървиш „дългия" път на всички класове в училище и съумееш (някак си) да го завършиш.

По-трудно е обаче не самото ходене до училището, а именно липсата от това. Километричните обиколки на МОЛ-овете в търсене на начин да се убие времето, в което се предполага, че трябва да бъдете на училище, са ужасно изморителни.

Мисловният процес на това поколение също не е за подминаване. Трудно е всеки ден след подобна „изтощителна" обиколка да се измисли и какво ще се прави, и къде ще се ходи вечерта.

А когато младото поколение благоволи да се появи в някой от час, то той преминава в „мерене на п*шки", дори и за дамите. На кой какво му подарили мама и тате, кой къде „дивял" предната вечер, къде се на*бал с гаджето, в общи линии все интересни теми за обсъждане, в сравнение с темата, която си „пее" учителката от бюрото.

Тук е моментът да вмъкна, че това не касае 100%-во цялото това младо поколение. Не бих желала да определям и краен процент на това, колко всъщност са тези безхаберни същества. За справка, сутрин, когато минавам през един от МОЛ-овете да си купя „кофа" кафе за работа, забелязвам че преобладаващата клиентела на търговския център е между 15 г. (реални 13 без тоновете грим на мама) и 18 г., редом със служителите и останалите хора, който си нямат друга работа.

За този проблем обаче не са ни виновни търговските центрове или кварталните кафенета, в които също се „убива" от времето за училище.

Да обвиним единствено средата, в която живеем е нагло; да посочим с пръст учителите, на които е спряло да им пука е наивно; да набедим родителите, които всички задружно упрекват е абсурдно. Цялата съвкупност на изброените обаче е формирала описаната картинка.

Като автор на този текст нямам намерение да обвинявам никого за тази действителност. Това, което искам да кажа на завършващия набор е, че борбата за оцеляване тепърва започва.