Има едно странно чувство, което ни обзема в петък следобед, което отдаваме само и единствено на факта, че до края на работната седмица остават броени часове.
Това чувство е на щастие, свобода (поне привидна) и се изпълваме с мечти за идните два дни. Направо се ни се струва, че морето ни е до колене.
Дали е, или по-скоро не е е тема на друг разговор, но е факт, че при вида на Мирела Илиева ни се подкосиха краката.
Същински игри на волята са да устоим и на Тина Луис.
И направо, без да се чудим, завършваме с Луна.
