Последният едноименен албум на траш метъл легендите Megadeth вече е факт от 23 януари. След като цяла седмица имахме време да се потопим в тези 10 нови парчета, ни стана ясно, че групата вече не се носи на същата музикална вълна, както в златните си години. Като част от т.нар. Голяма четворка на траш метъла - заедно с Metallica, Slayer и Anthrax, Megadeth винаги са се отличавали с изключителни инструменталисти през цялата си кариера.
Почти всеки от 17-те студийни албума на бандата бележи различен състав или ера, и този финален дългосвирещ албум не прави изключение. Новият водещ китарист Теему Мантюсаари прави впечатляващ дебют, който ясно се откроява в записа.
Въпреки силното инструментално ниво обаче, албумът не успява да застане редом до класическите издания на Megadeth. Причината е същата, която тежи и върху последните три албума - често слабите текстове на Дейв Мъстейн и ограниченият му вокален диапазон. Въпреки това, предвид факта, че Megadeth е прощалният им албум, няма как да не го уважим, като подберем нашите пет любими парчета от него.
Силните страни на едноименния албум на Megadeth се открояват почти веднага и това едва ли е изненада за дългогодишните фенове на групата. Албумът е наситен със сложни, многопластови рифове, хипнотични солови линии и изключително стегната, прецизна ритъм секция.
От чисто инструментална гледна точка голяма част от материала звучи като уверено завръщане към златната ера на Megadeth от 90-те години - период, в който групата балансираше перфектно между агресия, мелодичност и техническо майсторство.
Сред песните, които най-силно носят този дух, са "Hey God!?", "Puppet Parade" и "Another Bad Day". В тях Megadeth сякаш директно канализират енергията и структурата на Countdown to Extinction - с ясни, запомнящи се рифове, солидна композиция и онова характерно усещане за напрежение, което бавно се натрупва и избухва в точния момент. Това са парчета, които не разчитат на носталгията като трик, а използват познатия почерк, за да звучат уверено и актуално.
Както вече споменахме, истинският фокус обаче пада върху китарната работа на Теему Мантисаари, чиито сола са сред най-силните моменти в албума. В "Tipping Point" и "I Don"t Care" той демонстрира изключително чувство за фраза, мелодичност и динамика - качества, които неизбежно напомнят за емблематичното свирене на Марти Фридман, без да звучат като имитация.
Особено "I Don"t Care" изпъква и с една от най-ексцентричните и запомнящи се вокални куки в цялата дискография на Megadeth - дръзко, леко странно, но напълно в духа на групата. Това е момент, който или ни печели веднага, или ни оставя озадачени, но със сигурност това парче няма да остане незабелязано.
