Такива концерти трябва да има. Защото българската публика заслужава музиканти с големи рок сърца да показват вечността на любимата музика.
Deep Purple направиха точно това пред 7-те хиляди обезумели от емоция фенове в столичната зала "Фестивална".
Класиците на хард рока го могат това - без плакати, без много реклама, да препълнят всяка една зала и стадион у нас.
(Хвала на Z-Rock, че успяха да ги докарат в София)
Вярно, бяха изморени от турнето и втория си пореден концерт след Букурещ, но сцената бе препълнена от професионализъм, от искреност и... разбира се велики хитове.
Всичко започна с Pictures Of Home и завърши с култовите Hush и Black Night.
Иначе рокаджиите изкараха почти цялата своя митична тава от 72-ра Machine Head.
Да, вярно е - във Фестивална прозвучаха и Highway Star, и Space Truckin, и шедьоврите на хард рока Lazy, и - някой съмнявал ли се е в това - Smoke On The Water.
Рок великаните ни разходиха и през култовите си албуми In Rock с не толкова често изпълняваната Into The Fire, чухме и Strange Kind of Woman от Fireball, както и Woman From Tokyo от Who Do We Think We Are.
Не бяха пропуснати и по-нови парчета - да не забравяме, че турнето носи името на последния албум на групата Rapture of the deep.
За страхотния Bananas ни припомни единствено солото на Стив Морс, изградено на основата на инструментала Contact Lost - посветен на загиналите астронавти от совалката „Колумбия".
Междувпрочем Морс ни разходи с по няколко акорда из цялата палитра на рок историята, започвайки с Лед Цепелин, минавайки пред AC/DC и Гънс Н' роузес, за да зъвърши с няколко такта от величествената класика на Джими Хендрикс - Voodoo Child.
Страхотната му китара за пореден път ни увери, че в негово лице Purple намериха точния наследник на мястото на гиганта Ричи Блекмор.
Дон Еъри? Някой съмнявал ли се е в него? Минал през „месомелачката" Блекмор и Rainbow, утвърдил се при Краля на мрака Ози Озбърн, Еъри доказа че хамънд органът в Deep Purple адски му приляга.
Всъщност ерата „Ози Озбърн" ни беше припомнена в солото на Еъри - започнало с мотив от знаменитата Mr. Crowley, и завършило с няколко неравноделни такта от родния автентичен фолклор - жест към страхотната публика.
За останалите трима има ли смисъл да говорим? Глоувър, Пейс и Гилан отдавна са в редиците на рок величията, създали някои от крайъгълните камъни на хард рока. И това те снощи го показаха в пълен обем.
Вярно, Гилан е уморен и далеч от големите си години, но сърцето и душата на Deep Purple продължава да се раздава на 100% по време на концертите.
Не е в стила му да прибягва до малките хитринки на някои свои прочути колеги и да прави по-старите си парчета с половин тон по-ниско, за да подхождат на сегашния му вокал.
Не, Гилан като емоция и сърце е това, което знаем от великите години на групата, от митичните концерти в Япония, Европа и САЩ.
Затова и 7-те хиляди, дошли от всички краища на страната, бяха във Фестивална и за пореден път показаха в пълна степен обичта си към великите Deep Purple.
И ще го правят пак при всеки следващ концерт на групата.
Защото такива концерти трябва да има.
