За концерта на Victor Wooten, Marcus Miller и Stanley Clarke разбрахме още в началото на годината.

Едва ли някой обаче е успял поне на милиметър да си представи какво точно ще го сполети, когато снощи, 20 октомври, в зала 1 на НДК тримата богове на баса във всичките му измерения нахлуха на колесниците си от музика и буквално ни набиха с гръмовните си виртуозни изпълнения.

Трудно е да се опише какво представлява джeм-сешън на трима титани, за които музикалните инструменти са много повече от средство, а по-скоро цел, начин на живот и оцеляване.

Музиката струи, залива те на фонтани изпод пръстите, но и от лицата, от телата, от леките иронични усмивки.

Фактът, че концертът започна с повече от два часа закъснение, обяснено от организаторите с проблеми на границата, може би беше наелектризирал въздуха в залата, но малко след десет, всички бързо забравиха раздразнението и се пренесоха в друго измерение.

Началото бе дадено с интрото от „Thunder" - първия албум на проекта SMV, последвано от още няколко съвместни изпълнения, пропити с топлина - изначалната, човешката топлина на джаза от неговите зори.

Тримата големи в бас китарата не се надпреварваха, а непрекъснато отправяха реверанси един към друг, приближаваха се и отстъпваха, без да спират да удрят по дебелите струни и да сливат сърцата на басите си в едно общо пулсиране.

Соловата част бе започната от Wooten, който с бързината на пръстите си те кара да мислиш, че виждаш нечии чужди механични ръце, а не неговите, по струните на баса.

Marcus Miller безспорно е най-разнородният инструменталист от тримата и доказа това в своето соло, в което включи и бас-кларинет, и саксофон.

Този, който изправи публиката за пръв път на крака, обачe бе Stanley Clarke - признат за учител и гуру на по-младите Miller и Wooten.

Седнал зад огромния си контрабас, изглеждащ като детска играчка за дългите му пръсти, той ни поведе на разходка, разходка от любов и съпричастност по малките уютни улички на „Milano".

След взрива от аплодисменти бисът беше даден с класиката "School Days" - заглавното парче от албума на Stanley Clarke ot 1976 г.

Усмивките, разлети по лицата на публиката на излизане от залата, бяха показателни, че когато се срещнеш с музиката в нейната гениалност, е най-добре просто да замълчиш, да се усмихнеш, да се поклониш.