Какво бихте искали да видите веднага - луксозния оазис, който предлагат Palm Islands в Дубай или Минск - градът, който дори не фигурира в туристическите справочници? Може би Куба, изпълнена с безкрайни ограничения, или Корея, известна като държавата изолатор? Готови ли сте да се впуснете във вълнуващо пътуване из Албания - страна на бедност и престъпност? Не е нужно да избирате - ще откриете всичко това в новия брой на списание „Одисей".
Куба за мен е Фидел. Поне досега. И макар че сякаш всичко е същото като от 50 години насам, и макар че децата продължават да ходят с червени пионерски връзки на училище, а алените петолъчки греят навсякъде, Фидел някак го няма... Сякаш Куба я няма. Такава, каквато я знаем. Харизмата на Фидел сега се усеща единствено в Музея на Революцията и в избелелите соц лозунги и надписи по стените Viva Fidel. Кубинците я обичат тая харизма въпреки недоимъка и безбройните ограничения.
Колко трябва да си богат, че да създадеш остров в морето? Колко трябва да си находчив, че да превърнеш този остров в луксозен оазис? Ако срещу тези въпроси напишем „Дубай", сигурно отговорът ще е лесен за мнозина. През 1998 г. с построяването на седемзвездния „Бурж ал Араб" Дубай се превръща в истинска Мека за туристите. Но се появява и проблем - вследствие на голямото застрояване градът почти остава без плажове. Тогава се ражда идеята за насипни острови в залива.
Северна Корея - известна още като държавата изолатор. Това е една от малкото страни в света, където не можеш да отидеш самостоятелно. Американци и южнокорейци въобще не се допускат, както и журналисти, фотографи и писатели. През последните години обаче страната бавно започва да се отваря за туризъм и с отличната си инфраструктура, разкошните девствени пейзажи, искрено гостоприемство и не на последно място с красивите си жени обещава да бъде големият хит през следващите години.
Легендата за един от най-известните художници на нашето съвремие, Банкси, идва от неразрешимата загадка, свързана със самото съществуване на подобна личност. Има ли го реално? Вандалско или истинско е неговото изкуство, дело на невидим, може би твърде странен творец, който сякаш умее да обитава единствено в сенките? Изглежда, ни тревожи фактът, че присъствието на непозволяващия идентификацията си артист оставя твърде смели следи сред нас.
Минск не е място, за което да мечтаеш. В столицата на Беларус няма и капка от аристократизма на Виена или южняшкото очарование на Севиля. Градът не фигурира в туристическите справочници, нито в офертите за летни почивки. Сякаш изобщо не съществува, поне не на нашия континент. Минск обаче го има и е съвсем истински, само дето това е друга Европа. Усещането за напълно различна реалност те поразява още след прекосяването на границата
Англичанинът Крис Бонингтън - един от корифеите на британския алпинизъм от втората половина на миналия век - е сред малцината екстремни планинари, които краят няма да застигне в планината. На 74 години, вече титулуван, сър Крис е оцелявал близо шест десетилетия в най-безпощадните планински масиви на света, за да доживее до тази преклонна за всеки сериозен алпинист възраст. И като се има предвид, че днес общуването му с планината е повече носталгично-символично, едва ли съдбата е отредила на върховете да го задържат завинаги при себе си.
Кажете някому, че отивате в Албания - "на туризъм", не по работа, - и вероятно ще предизвикате озадачено повдигане на вежди. Тръгнали сте за страната на стереотипите: тя е бедна и изостанала, там няма пътища, има престъпност (така предупреждава външното министерство, а застраховката на колата не важи) и не на последно място - бункери. В разговорния български циркулира дори негативното сравнение "като албански тираджия" - въпреки че шофирането по албанските пътища (нали ги няма!?), камо ли на камион, предполага завидно майсторство. Разбира се, всичко това прави Албания екзотична.
