Стоя на спирката и чакам градски транспорт. Наблюдавам един дядо, който е видимо пиян. Крещи нещо, но понеже има само един зъб в устата, трудно му се разбира. Все пак ми става любопитно и се приближавам. Сега вече чувам, че се пени, понеже са го свалили от автобуса. Замислям се, защо им е на контролите да се занимават с него. Първо е смазан от алкохол и изобщо не ги слуша, второ – сигурно ще се карат поне още час.

Идва моят тролей и се качвам, оставяйки дядото и размислите ми за контролите на спирката. Разбира се, билети няма. Билети НИКОГА няма.

По този повод и мен ме свалят на НДК, точно като беззъбия дядо преди малко. Контролата се опитва да ме филмира, безуспешно обаче. Кратко и ясно им заявявам: „Няма билет, няма стотинки и лична карта няма. Айде да видим сега какво правим.”

Естествено искат да ме глобят. Казвам им, че ще отида до баща си да взема пари, за да платя. Пълна лъжа. Нямам никакво намерение да ходя при баща си, всъщност дори имам лична карта и над 100 лева в мен. Но няма, по дяволите, да им платя тъпата глоба – това, че нямаше будка за билети на спирката, а вътре шофьорът също не продаваше, не е мой проблем...

„Близо ли е баща ти" – питат ме те.

„Да, съвсем наблизо му е офиса"

„Ще дойдем с теб тогава"

„Добре" – казвам учтиво и се усмихвам.

Водя из малките улички по центъра по някакъв импровизиран път. През цялото време любезно си говорим. Мислех си, че рано или късно ще се откажат и ще си тръгнат, но те жадно преследват седемте си лева.

„Не стигнахме ли вече" – пита единия.

„Не. От тука сме наляво" и продължавам. Те също.

По едно време решавам да импровизирам съвсем. Виждам някакъв вход и табела на фирма най-отгоре (напълно произволна и непозната) и се пробвам да вляза. Естествено вратата е заключена.

Вадя си телефона и натискам зелената слушалка. Започвам да водя измислен разговор: „Ало тате, абе аз съм пред офиса. Тук съм с едни контрольори. Требва да заплатим глоба, че ще дойде колата иначе. Еееее, верно ли бе тате? Добре, ще те изчакаме."

„Каза да го изчакаме, ще дойде до час" – обръщам се към контролите.

Явно това вече ги отказва:

„Момче, купи си билетче другия път. Приятен ден".

Единия все пак се опита да ме настъпи по милосърдието:

„Поне 70 стотинки нямаш ли за билетче? И аз съм човек, трябва да си платя парното"

„Ще си купиш одеало, шефе" – потупах го добронамерено по рамото и нищо не му дадох. Сигурно и от дядото с единия зъб нищо не бяха взели, така че им беше един кофти ден в града...