Представяме ви книгата на Никола Дюбоа - "Приятно ми е, Никола!". Романът излезе на българския пазар издаден от "Бард", а тези дни ще бъде отпразнувана и неговата официална премиера в столичен клуб.
Авторът на това увлекателно четиво - Никола е имал нерадостната съдба да бъде изоставен още като бебе, впоследствие осиновен и прекарва по-голямата част от живота си във Франция. Връща се в България преди 14 години и към днешна дата, решава да сподели живота си с читателите, посредством творбата си.
И в авторът и в книгата има толкова голяма доза искреност и откровение, което е добре, както за него, така и за произведението му, а то е многопластово и този факт е от голямо значение по отношение на намирането на адресат на романа. Всеки би открил частица за себе си в него, тъй като е разнообразно и увлекателно четиво.
В творбата са засегнати както малките и злободневни теми на битието ни, описани просто, защото всъщност са такива, така и по-задълбочени съждения на автора относно сериозни теми, като осиновяването, приятелството, смяната на средата на живот, сексуалната ориентация и любовта. Езикът и стилът на автора са близки до съвремието ни и с макар и понякога по-сложен изказ, Никола буди симпатии с ефектни метафори и игри на думи, които биха погъделичкали и най-претенциозния читател.
Още в началото Никола дава заявка на какво не иска да прилича творбата. "Макар и да мразя „Шагренова кожа" на Оноре дьо Балзак, трябва за малко да спра разказа, за да опиша някои важни части от пъзела", пише авторът и продължава: "Да, наистина не обичам книги с пълнеж в стил „бронзовият свещник, орнаментиран с малахити, стоеше гордо върху нощното излющено шкафче, изработено някога от рядък вид северноамериканска вековна секвоя, отсечена от изпратени от КГБ руски саботьори в малко калифорнийско градче, където са били жестоко убити двеста индианци, братовчед на Бай Ганьо и още няколко души, дошли тайно от Стария континент". И какво научихте сега от това, което сътворих? Нищо..."
Фабулата се развива динамично и интелигентно, Никола ни пренася в действието бързо, в първата глава, подхвърля ни майсторски малки кукички, за които да се закачим в поредицата от събития и перипетии, все неща, които могат да се случат на всеки от нас, и така, до позитивния, отворен финал на разказа. А може пък да последва продължение, кой знае...?
Предлага ни се изобилие от всевъзможни примери на самоирония, сатира и умерена доза сарказъм. За да подсили разнообразието на романа си, Никола използва различни похвати и дори стилове. Прави впечатление различния подход при някои от главите, в този ред на мисли най-ярко се откроява една от тях, построена като класическа театрална пиеса, представяща ни поетичния талант на автора, друга е сътворена като негов дневник. Всички те са с невероятно интересни наименования, които фокусират вниманието още при прочита на съдържанието.
Не бихме сгрешили, ако отбележим че не само лирическия герой израства по време на разказа, прави впечатление и утвърждаването на Никола, като автор. Ако в самото начало тръгва с бодрата, но плаха походка на прохождащ автор, което в никакъв случай не означава че му липсва тежест, то впоследствие не остава незабелязано неговото развитие и усъвършенстване като такъв, със собствен стил и характер.
