Петък, 15 юли 1988
- Най-важното, предполагам, е да наклониш везните - каза тя. - Наистина да промениш нещо.
- Да промениш света?
- Не целият свят. Само светът край теб.
Полежаха мълчаливо с преплетени върху единичното легло тела и после се разсмяха и двамата с дрезгави предутринни гласове.
- Не мога да повярвам, че го казах - простена тя. - Доста изтъркано звучи, нали?
- Малко изтъркано.
- Опитвам се да те вдъхновя! Да подготвя мизерната ти душа за великото приключение, което те очаква. - Тя обърна лице към него. - Не че ти е небходимо. Бъдещето ти, предполагам, е спретнато очертано, до последния щрих. От извора до устието.
- Едва ли.
- Какво тогава смяташ да правиш? Какъв е големият ти план?
- Е, родителите ми ще дойдат да ми съберат багажа, ще го вземат, после ще прекарам ден-два в апартамента им в Лондон, ще се видя с приятели. След това Франция...
- Много хубаво...
- След това Китай и Индия. Ще пообиколя...
- Пътешествия - въздъхна тя. - Напълно предсказуемо.
- Какво му е лошото да попътуваш?
- По-скоро да отбягваш действителността...
- Преувеличават ценността й - отвърна той, надявайки се думите му да прозвучат мрачно и харизматично.
Тя изсумтя.
- Няма проблем, предполагам, за онези, които могат да си го позволят. Защо не кажеш просто "ще лентяйствам две години"? Същото е.
- Защото пътешествията разширяват светогледа - отговори той, изправи се на лакът и я целуна.
- О, но твоят и без това е достатъчно широк - извърна лице тя; поне за момента. Облегнаха се отново на възглавницата. - Както и да е... нямах предвид какво ще правиш следващия месец, а за в бъдеще. Бъдещето като преспектива. Когато си... не знам... - Тя замълча, сякаш обмисля някаква фантастична идея, пето измерение примерно. - Когато си на четирийсет, да речем. Как се виждаш на четирийсет?
- Четирийсет? - Идеята очевидно затрудни и него. - Не знам. Позволено ли е да кажа "богат"?
- Толкова, толкова плиткоумно.
- Добре тогава - известен. - Той я целуна по врата. - Малко зловеща тема, не мислиш ли?
- Не е зловеща... вълнуваща е.
- Вълнуваща! - наподоби той презрително мекия й йоркширски акцент.
Често й се случваше лъскавите момчета да я имитират, сякаш произношението й е необичайна отживелица, и не за пръв път тя потръпна от омерзение. Отдръпна се от него и опря гръб в хладната стена.
- Да, вълнуващо! Полага се да се вълнуваме, нали? Бъдещето е пред нас. Както каза заместник-ректорът: "Вратите на златните възможности са широко разтворени".
- "Вашите имена ще четем в утрешните вестници...".
- Доста невероятно.
- Защо тогава си развълнувана?
- Аз ли? Господи! Аз треперя от страх.
- И аз. Боже... - Той се извърна рязко и се протегна към цигарите на пода до леглото, сякаш да си успокои нервите. - Четирийсет години! Четирийсет. Мамка му!
Развеселена от тревожното му изражение, тя реши да налее масло в огъня:
- Та какво ще правиш, когато си на четирийсет?
Той запали замислено цигарата.
- Е, Ем...
- Ем? Кой е Ем?
- Наричат те Ем. Чувал съм.
- Да, приятелите ме наричат Ем.
- Може ли значи да те наричам Ем?
- Добре де, добре, Декс.
- Обмислял съм темата за порастването. Зарекъл съм се да си остана такъв, какъвто съм сега.
Декстър Мейхю. Надзърна към него през бретона си. Лежеше облегнат на евтината пластмасова табла и дори без очилата на Ема й беше ясно защо той не иска да се променя. Със затворени очи, с нехайно залепена на долната му устна цигара, с профил, стоплен от утринния светлик, процеждащ се през червените завеси, Декстър създаваше впечатление, че постоянно позира пред камера. Ема Морли смяташе определението "представителен" за глупава, антикварна дума, но нямаше как другояче да го опише, освен може би с "красив". Той имаше от онези лицa, при които костите прозират през кожата, и ти се струва, че дори черепът му ще изглежда привлекателен. Изящен лъснал леко нос и тъмни кръгове около очите, почти като синини - почетен белег от прекаляването с тютюн и от безсънните нощи, когато нарочно се е оставял момичетата от колежа да го побеждават на покер с разсъбличане. Долавяше нещо хищническо у него - тънки вежди, издадени самонадеяно напред устни, обикновено натрапчиво плътни и розови, но сега сухи, напукани и със засъхнало евтино вино в ъгълчетата. За щастие косата му поне беше ужасна - възкъса на тила и отстрани, но с противен перчем отпред. Гелът се беше смъкнал и перчемът изглеждаше щръкнал и рошав като идиотска шапчица.
Без да отваря очи, той издиша дима през ноздри. Очевидно усещаше, че тя го гледа, понеже пъхна длан под мишница и изду бицепсите и гръдните си мускули. Откъде се взеха мускулите? Категорично не от спортуване, ако не броим нощното плуване и билярда. Сигурно се дължаха на наследствено добро здраве, предавано поколения наред с акциите, дяловете и качествената мебелировка. Представителен значи, дори красив, с фини боксерки с индийски десен, смъкнати до хълбоците, незнайно как озовал се в единичното й легло в тясната стая под наем в края на четирите години в колежа. "Представителен"! За каква се мислиш? За Джейн Еър? Порасни! Бъди разумна. Не се отплесвай.
Този откъс е предоставен с любезното съдействие на ИК ЕРА
Повече за книгата и нейния автор, можете да прочетете тук!
