1.
Открай време водех що-годе безупречен живот. До деня, в който напуснах съпруга си, а после избягах в Холивуд, надали бях криввала от правия път. Е, поне без да разбира куцо и сакато. Така че, когато като гръм от ясно небе всичко започна да се разпада подобно на мокър лист хартия, не можах да се отърся от прокрадващото се в мен подозрение, че отдавна му беше дошло времето. Че подобен благоприличен живот просто не е естествен.
Разбира се, не напуснах страната, събуждайки се една сутрин и оставяйки спящия глупак, когото имах за съпруг, да гадае какво съдържа пликът до възглавницата му. Изкарвам го по-драматично, отколкото беше в действителност, което е странно, понеже никога не съм имала склонност към театралничене. Нито пък вкус към думи като "склонност". Но след историята със зайците, а навярно и преди това, отношенията ни с Гарв станаха неестествени и напрегнати. После ни връхлетяха няколко, както ние ги наричахме, "временни неразбирателства". Но вместо да заздравят брака ни - както нерядко ставаше с претърпелите поражения, но извадили по-голям късмет персонажи от женските списания на майка ми - нашите несполуки ни подействаха в буквалния смисъл - сполуката ни напусна. Забиха се като клин между мен и Гарв и ни отчуждиха един от друг. Макар че той не промълви и дума, знаех, че според него аз бях крива.
В което няма нищо лошо, защото и аз винях себе си.
Името му всъщност е Пол Гарвън, но когато отначало се запознахме, и двамата бяхме юноши и никой не наричаше когото и да било с нормалното му име. Тъпия ирландец, Скумрията и Поплювкото бяха обичайните прякори на връстниците ни. Той си остана Гарв, продължих да му викам по същия начин, наричах го Пол само когато ме изкарваше от кожата ми.
Името ми е Маргарет, но той се обръща към мен с Маги, освен когато му взема колата и я жулна отстрани в колоната на многоетажния паркинг (което се случва далеч по-често, отколкото навярно допускате).
Когато се оженихме, бях на двадесет и четири, а той на двадесет и пет. Беше ми първото гадже, този факт бедната ми майка не спира да тръби наляво и надясно. Според нея това показва какво добро момиче съм, а не от онези, дето спят с когото им падне. (Единствена съм от петте є дъщери, която не го е вършила, и кой може да я вини, че парадира с предполагаемите ми добродетели?) Но, когато гордо се хвали, че Гарв е бил първото ми гадже, удобно пропуска да спомене, че не е единственото.
Както и да е.
Бяхме женени от девет години и трудно може да се определи кога точно започнах да си представям, че бракът ни свършва. Не че, нека бъда честна, исках да му видя края. Просто си казвах, че ако си въобразя най-лошия възможен сценарий, някак си ще се застраховам да не се случи наистина. Вместо да ме предпазят обаче, фантазиите ми провокираха появата на проклетите последвали събития. Ето какво стана.
Краят дойде абсолютно неочаквано. В един миг бракът ми изглеждаше стабилен - дори и да вършех смахнати неща, като да си изпия контактните лещи, - а в следващия бе напълно приключил. Дойде ми като гръм от ясно небе, защото винаги бях смятала, че има нещо като подготвителен период със замеряне с чинии и размяна на обиди, преди да се развее бялото знаме. Но всичко се сгромоляса, без да си кажем и една-едничка крива дума, и аз изобщо не бях подготвена.
Бог ми е свидетел, че трябваше да бъда. Няколко нощи преди въпросните събития се събуждах в мрака силно разтревожена. Нещо, което често ми се случваше, когато ме глождеха мисли за работата или парите. Знаете, обичайните неща. Имах в излишък от първото, а второто не ми достигаше. Но в последно време - всъщност може би не само в последно - се безпокоях за нас с Гарв. Ще се подобрят ли отношенията ни? А може да са се оправили, пък аз да не забелязвам?
Повечето нощи стигах до задънена улица и отново потъвах в неспокоен сън. Но този път ме осени внезапно, нежелано прозрение. Прогледнах през сивотата на всекидневието, езика, който само ние си разбирахме, и споделените моменти право в сърцата ни с Гарв и осъзнах какво ставаше с нас напоследък. Голата истина лъсна и изкристализира в една ужасна, прекалено ясна мисъл: Изпаднали сме в огромна беда.
Буквално се вледених. Всички косъмчета по кожата ми щръкнаха и хлад ме проряза чак до кости. Ужасена, се опитах да се разтуша, мъчейки се да насоча тревогата си към огромния обем работа, която ме чакаше на следващия ден, но къде ти. После си напомних, че родителите ми остаряват и именно аз в крайна сметка ще бъда длъжна да се грижа за тях, и се опитах да се стресна от перспективата.
След известно време отново заспах, чешейки дясната си ръка до кръв и така ожесточено скърцайки със зъби, че се събудих с познатото усещане за уста, пълна с чакъл, след което заспах нормален сън.
Съвсем скоро стана ясно, че наистина сме в огромна беда. Въпросната вечер се бяхме уговорили да излезем на вечеря с Илейн и Лайъм, приятели на Гарв. Кой знае, ако новият телевизор с плосък екран на Лайъм не се беше откачил от стената и не бе паднал върху крака му, счупвайки палеца му, и не бях излязла на пазар вместо веднага да се прибера вкъщи, сигурно с Гарв никога нямаше да се разделим.
Истината е, че душа давах Илейн и Лайъм да отменят уговорката. Беше напълно възможно - последните три пъти, когато се бяхме разбирали, срещата не се състоя. Първия път Гарв и аз деликатно се измъкнахме, като се оправдахме, че чакаме да ни докарат новата кухненска маса. (Не, разбира се, че не пристигна.) Втория път на Илейн, която е важна клечка в един пенсионен отдел, є се наложи да отиде с кола до Слайго, за да съкрати от работа маса народ. ("Новият "Ягуар" пристигна точно навреме!") А последния път аз успях да скалъпя някакво оправдание, с което Гарв се съгласи с прекалена готовност. Сега пак беше техен ред.
Не че не ги харесвах. Абе, всъщност никак. Както казах, тя е някакъв шеф в пенсионен отдел, а той е борсов посредник. И двамата изглеждат добре, печелят сума пари и се държат грубо със сервитьорите. От онези са, които все си купуват нови коли и ходят на почивка.
Повечето от дружките на Гарв бяха приятни, но Лайъм явно правеше изключение: бедата беше, че съпругът ми бе от хората, които успяват да видят доброто у другите - поне у повечето. На теория това е чудесна дарба и не възразявах против тази му способност по отношение на тези, които и аз харесвах, но ставаше малко досадно, когато ми натрапваше хора, които не ми допадат. С Лайъм бяха приятели от началното училище, от дните, когато се предполага, че е бил далеч по-приятен, и въпреки че Гарв полагаше всички усилия заради мен, му бе невъзможно да се отърси от предишната си привързаност.
Но дори и той бе съгласен, че Илейн е ужасна. Устата є не спираше да мели. Бълваше въпрос след въпрос. Как е работата? Кога ще те включат във ведомостта? От динамичното є обаяние започвах да заеквам и докато смогна да скалъпя отговора, тя загубваше интерес и минаваше на друга тема.
Но даже и да харесвах Лайъм и Илейн, пак нямаше да ми се иска да излизам точно онази вечер - далеч по-трудно е да се правиш на безгрижен, щастлив веселяк, ако имаш и публика. Освен това имаше купчина обезпокоителни сметки и съобщения у дома, очакващи да им обърна внимание. (Плюс два сапуна в очакване да ме поглезят и канапе, което не проявяваше същата готовност.) Времето ми беше прекалено ценно, за да си пилея цялата вечер, като се забавлявам навън.
А и бях страшно уморена. Работата ми - както, предполагам, при повечето хора - изисква огромни усилия. Според мен разковничето е в името є: "работа". Иначе щяха да я наричат "лежане на слънце по гръб върху шезлонг" или "дълбочинен масаж". Работех в юридическа фирма, която извършваше множество сделки със САЩ. Преди всичко в областта на правото във връзка с развлекателната индустрия. (След като се оженихме, заради невероятните си качества Гарв бе изпратен на работа в чикагския клон на компанията. Работех в една от големите юридически фирми там, така че, когато преди три години се върнахме в Ирландия, заявих, че съм добре запозната с дела от американското право, свързан с шоу бизнеса. Бедата беше, че макар да завърших вечерен курс и да получих известна квалификация в Чикаго, не бях истински юрист. В резултат на което отхвърлях тонове работа, повечето свързана със злоупотреби, но бях само част от процеса. По-скоро играех роля на нещо като преводач; параграф, който означаваше едно в Ирландия, можеше да гласи нещо коренно различно в Щатите, така че тълкувах американските договори съобразно ирландските закони и подготвях такива, които - поне се надявах - са съобразени и с двете законодателства.)
Живеех в неясен, но непрестанен страх. Понякога сънувах, че съм пропуснала жизнено важна клауза и съдят фирмата ми за четири трилиона долара, които удържат от заплатата ми по седем лири и петдесет на седмица, и съм длъжна да работя цяла вечност, за да ги върна. Понякога в кошмарите опадваха и всичките ми зъби. Или пък си седях в канцеларията, изведнъж поглеждах надолу и установявах, че съм чисто гола, а трябва да стана, за да използвам ксерокса.
Както и да е, в деня, в който започнаха неприятностите, бях много заета. До такава степен, че дори планираният ми фитнес напълно отпадна. Напоследък ми правеше впечатление, че единственото упражнение, което правя, е да си хапя ноктите, така че бях скроила хитър план - вместо да звъня на Сандра, помощничката ми, да идва и взема касетите от диктофона ми, да извървявам двадесетте метра до нейната стая и да є ги предавам собственоръчно. Но през онзи ден нямаше време за подобни прищевки. Сделка с филмово студио бе на път да се провали: ако договорът не се довършеше окончателно тази седмица, актьорът, който участваше в проекта, щеше да се откаже.
За миг работата ми започна да изглежда блестяща. Вярвайте ми, иначе беше привлекателна колкото зимна простуда. Дори и работните обеди в скъпи ресторанти, на които епизодично присъствах, не бяха кой знае какво. Все не можех напълно да се отпусна - винаги ми задаваха въпрос, изискващ дълъг и обстоятелствен отговор, тъкмо когато съм тикнала отрупана с храна вилица в устата си, и всеки път, когато се засмеех, ме обземаше непреодолим страх, че някакъв зеленчук се е заврял между зъбите ми.
Във всеки случай сценаристът - моят клиент - душа даваше да получи договора, издокаран до последната запетая, за да си вземе хонорара и семейството му да има какво да яде. (А и баща му най-накрая да почне да се гордее с него, но май се отплеснах.) Американските адвокати бяха дошли на работа в три сутринта, по тяхното си време, за да се помъчат да приключат сделката, и цял ден имейли и телефонни разговори прехвърчаха напред-назад. Късно следобед оформихме и последната точка, отсяхме ненужните и нежеланите клаузи и въпреки че бях на края на силите си, се чувствах лека и щастлива.
Тогава се сетих, че предстои да излизаме с Лайъм и Илейн, и облак затули слънцето. Не е чак толкова зле, утешавах се сама; поне ще получа чудесна вечеря - и двамата имаха вкус към луксозни ресторанти. Но, Боже, бях изтощена. Защо не беше наш ред да отменим уговорката!
И тогава, тъкмо когато изглеждаше, че всяка надежда е загубена, телефонът иззвъня.
- Лайъм си е счупил палеца на крака - чух гласа на Гарв. - Новият му телевизор с плосък екран паднал отгоре му. - (Лайъм и Илейн имат всеки уред, познат на човека - и имам предвид на мъжа, не на жената. Дайте ми мобилен телефон и маша за коса и друго не ми трябва. Но Гарв, като мъж, копнее за цифрови аудио и видео джаджи.) - Та, вечерята се отменя.
- Супер - възкликнах. После си напомних, че все пак са негови приятели. - Е, не че се радвам за палеца му, но изкарах тежък ден и...
- Ясно, разбирам - отвърна Гарв, - и на мен не ми се ходеше.Тъкмо се канех да им позвъня, че къщата ни е изгоряла или нещо от сорта.
- Браво. Е, ще се видим в ранчото.
- Какво ще вечеряме? Да взема ли нещо?
- Не, ти пазарува снощи. Аз ще се погрижа.
Тъкмо се отдавах на удоволствието да изключвам машинарията около себе си, когато някой каза:
- Отиваш ли си, Маги?
Беше шефката ми, Франсис, и нейното "вече?" остана неизказано, но все пак го чух.
- Точно така. - Да не остане нещо неясно, добавих: - Отивам си.
Учтиво, но твърдо. Опитвайки се да овладея склонния си към треперене, когато съм под натиск, глас от издайническите страхливи нотки.
- Онзи договор готов ли е за срещата утре сутринта?
- Да - отговорих. Но всъщност не беше. Тя питаше за друг договор, който даже не бях започвала. Нямаше смисъл да хленча пред нея, че целия ден бях подготвяла голямата сделка като луда. Франсис беше болно амбициозна, предстоеше да я направят съдружник и бе превърнала усилената работа в сценично изкуство. Рядко напускаше офиса и популярното мнение (не че тя самата бе популярна, естествено) гласеше, че спи под бюрото си и се мие като някоя клошарка в тоалетните за персонала.
- Може ли набързо да хвърля един поглед?
- Още не е оформен както трябва - отвърнах със запъване. - Предпочитам да ти го покажа, след като всичко бъде готово.
Хвърли ми бдителен, прекалено продължителен поглед.
- Искам го на бюрото си до девет и тридесет.
- Добре! - Но обхваналата ме еуфория, задето се откачих от тегобата, чакаща ме тази вечер, изтече като вода от пукната чаша. Докато тя чаткаше с токчета обратно към стаята си, аз се втренчих в компютъра, който току-що бях изключила. Дали да не постоя и поработя още няколко часа? Не можех. Бях изчерпана. Не ми бе останал нито ентусиазъм, нито трудова етика, нищо. Вместо това реших да стана много рано на следващия ден и да дойда, за да го довърша.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК БАРД.
