"Лукс" от Джесика Ръстън (откъс)

ПРОЛОГ

1981

На обгърнатия от мараня, зеленикаво-син хоризонт се мержелееше по-плътна ивица, която постепенно се превърна в бряг, в залив с плавни извивки, в стръмен островръх хълм. Докато дългата дървена лодка се приближаваше от запад, сякаш невидима ръка нахвърляше щрихи от острова - по-наситено сините места във водата, които издаваха, че от едната страна има риф; след това, в далечния край на брега се появи пясъчен рог, врязал се в морето; а сетне и искряща зелена мъглявина - палмовите дървета пръснати по склона.

Логан въздъхна.

- Не е за вярване. Точно както тя казваше. Вижте - кеят все още стои. Дай натам.

Логан посочи тясната конструкция от посивяло дърво с източените подпори, щръкнали над водата и даде знак на приятеля си на руля да завие натам. Тримата млади мъже бяха загорели и спокойни, след като бяха прекарали цяло лято на слънце - последното им волно лято, както го наричаха. Бяха само по шорти, оставили косите си да растат, тъй като през есента щяха да облекат костюми и да се подстрижат късо, за да започнат живота си на големи хора, завършили колежа „Харвард". Това лято бе времето, което успяха да откраднат между студентските години и „сериозния живот", както те се изразяваха. Когато Джони се приведе напред, за да обърне лодката, мускулите на раменете му се издуха.

- Доста паянтов ми се струва - подхвърли Джони.

- Кой знае откога никой не е идвал тук - провикна се Николо от далечната страна на палубата.

- Нямам представа. Двайсет години. Може и повече.

Приближиха се до кея.

- Спри отстрани, за да проверя дали ще издържи.

Обърнаха бавно лодката, така че бордът й се удари в кея. Логан прехвърли крак през страничния парапет на лодката, хвана се с едната ръка, а другата протегна, натисна дървената конструкция и се опита да я разклати, за да провери здравината й.

- Струва ми се, че е наред. В най-лошия случай ще поплувам по-рано от предвиденото.

Прехвърли и другия си крак през борда и скочи на площадката. Порив на вятъра прошумоля сред листата на дърветата покрай плажа и заглъхна сред плясъка на вълните. Не се чуваше нищо друго.

Джони и Николо наблюдаваха от лодката. Дървеният кей проскърца, когато Логан отпусна тежестта си, но се оказа стабилен и той се завъртя към приятелите си, разперил високо ръце, широко усмихнат.

- Слизайте на брега, приятели, братя. Добре дошли на остров Виолет!

Николо пъхна палец и показалец в уста и изсвири пронизително, а Джони извика възторжено, докато двамата скачаха от лодката на брега. Шумът, който вдигаха, се понесе над кея и горещия пясък, стресна птиците, накацали по палмите, и те излетяха на гъсти ята, също като облаци дим, кряскаха недоволно и грачеха.

Младежите хукнаха към шубраците, без да обръщат внимание, че клоните драскаха краката им, щастливи, оставили се на обзелото ги вълнение. Въздухът беше хладен и сух, свеж след часовете, прекарани в лодката.

- Все едно попаднахме в таен свят - провикна се Николо.

- Островът на съкровищата - отвърна Джони.

- Повелителят на мухите - предложи Николо.

- Да, бе. Да се обърнем един срещу друг ли? С нас няма да се случи, приятели, просто няма начин.

Логан спря да тича и се наведе, за да си поеме дъх. Джони и Николо го настигнаха.

- Чувствам се като Робинзон Крузо, само че с двама Петкановци! - Беше се задъхал, широко усмихнат, докато предизвикваше приятелите си. Николо и Джони се спогледнаха. Поклатиха глави.

- Май си го проси, а?

- Проси си го, мой човек.

Логан се разсмя и преди да успеят да го хванат, хукна, криволичейки сред дърветата. Джони и Николо го погнаха и закрещяха като диваци, докато и тримата не изскочиха на скалист нос, където спряха внезапно.

- И-ха!

Спряха един до друг и загледаха разкрилата се пред очите им панорама на целия остров. Без дори да усетят, бяха стигнали до най-високата точка на острова, откъдето се виждаше всичко. Беше истинско съвършенство. Синьо небе, тюркоазено море, дървета, потънали в пищна зеленина, и плажове. Докато тримата млади мъже оглеждаха тази красота, сърцата им затрептяха, макар да не си признаха. Всеки един копнееше тази прелест да е негова.

- Какво е това? - попита неочаквано Джони и наруши тишината. Посочи една постройка. Дори от разстояние се виждаше, че е изоставена и запусната.

- Не знам - отвърна Логан, - да отидем да проверим.

По-късно тримата полегнаха на покрития с пясък под на полуразрушената къща, наблизо бяха наклали огън, а празните бутилки бира, които донесоха от лодката, лежаха разхвърляни по пода до спалните им чували. Гледаха към небето. Утре щяха да се върнат на сушата, да оставят лодката на собственика и да се качат на самолета, за да се приберат. Истинският живот ги очакваше - Джони щеше да запише право, Логан започваше да учи за магистърска степен като един от най-младите студенти, постъпвали някога в този престижен курс, а Николо го чакаше работа в строителна компания в Ню Йорк, където да научи тънкостите на бизнеса. Бяха основали „Фърст", новата им фирма за хотелиерство, която потръгна добре. Горяха от нетърпение да се заемат с работата. Животът им започваше...

- Какво мислите, отец Флорес? Тя ще оправдае ли очакванията ви?

Николо се приведе напред и перна Логан по главата с палец и показалец.

- Не ми казвай така. Да, естествено, че ще ги оправдае.

- Защо є казваш „тя"?

- Мама му стара, Джей. Това място е като истинска жена. Красива, непозната, необуздана жена, която чака някой да я укроти...

- Да, бе. И ти ли ще я свършиш тази работа?

- Да. Аз. Не. Ние ще я свършим - заяви уверено Логан. Не се съмняваше в думите си, не се съмняваха и приятелите му.

- Нали ще се върнем тук? - попита провлачено Джони, уморен и малко пиян.

- Не само че ще се върнем, ами да знаете, че това е бъдещето ни, момчета. Един ден ще дойдем отново, но вече няма да сме деца, а мъже. Ще слезем на брега като собствениците на острова. Тогава всички ще разберат, че сме успели.

Логан вдигна юмрук високо във въздуха.

- „Един човек с мечта, ако поиска, ще се надигне и короната ще вземе..."

Джони повтори жеста му.

- „А трима, ако с нова песен тръгнат..."

Най-сетне се включи и Николо.

- „Те могат и империя да срутят."*

* Из „Ода" на британския поет Артър О'Шонеси (1844-1881). - Б. пр.

ПЪРВА ГЛАВА

Логан Барнс бе застанал на самия ръб на асфалтовия покрив на сградата, високо над Ъпър Ист Сайд в Манхатън. Денят беше ясен, слънчев, река Хъдсън блестеше, искри лъчиста бяла светлина отскачаха от графитената повърхност. Пристъпи още по-близо до ръба. Прободе го страх, когато погледна надолу и видя бавното движение на автомобилите на улицата. Потисна чувството, макар и не напълно - малка доза страх се отразяваше добре и не позволяваше да изпуснеш целта от поглед. Вдигна очи. Над него бе единствено небето. Под него бе всичко. Градът, който обичаше толкова много, се беше ширнал в краката му. Направи още една крачка, този път стъпи на самия ръб и едва тогава скочи.

Секундите, в които летеше надолу, му се сториха безкрайни. Границите на времето изчезнаха, станаха великолепно разтегливи. Светът се приближаваше, докато тялото му се носеше към безжалостния тротоар в Ню Йорк.

Сто трийсет и пет метра по-надолу, втори мъж оглеждаше покрива, за да забележи някакво движение. Беше се настанил на място, откъдето да вижда ясно онова, което предстоеше да се случи. Провери малката видеокамера, след това отново вдигна поглед към небето. След секунда го мярна, дребна фигурка, изправена на покрива. Изглеждаше безкрайно уязвим - изложен на силата на стихиите. Джони вдигна камерата и започна да снима. Наблюдаваше как фигурката полетя от покрива, как се превъртя като хамстер във въздуха, как направи салтомортале, след това протегна ръце също като птица, докато се носеше във въздуха. Беше се устремил към земята, тялото му извито в елегантна дъга, главата приведена, краката прибрани. Неколцина го забелязаха, посочиха го на останалите, спряха на място. Повечето минувачи продължиха. Бързаха да не закъснеят за делови срещи или да се върнат в офисите си и нямаха време за полетели от покрива на някоя сграда мъже.

И тогава, тъкмо когато Джони бе напълно убеден, че всичко е свършило и притаи дъх в очакване на неизбежното, готов да хукне към мястото, където щеше да се приземи и да се развика за помощ, тялото на Логан бе подръпнато едва забележимо и раменете му се стегнаха. Парашутът се отвори, улови порив на вятъра и Джони изпусна сдържания дъх с тих вик на облекчение. Покрай него профуча угрижен бизнесмен, стрелна го с поглед и забърза отново. Джони не му обърна никакво внимание, докато наблюдаваше как Логан се носи надолу към земята. Когато наближи земята, Логан използва тялото си, за да се насочи към безопасно място, на което да се приземи. Сградата, от която скочи, гледаше към Сентрал Парк и докато се снишаваше към тревата, туристи във файтони и бегачи спряха, за да наблюдават спускането му. Винаги се наслаждаваше на изненадата, която се разливаше по лицата им, след като забележеха, че в небето се появява човек, сякаш изпаднал от рая. Едва когато се изравни със скупчени дървета и храсти, спокойствието бе раздрано от ужасен писък. Той се завъртя и пред погледа му се изпречи огромна конска глава, ездачката дръпна юздите и се задържа на седлото дори когато обзетото от страх животно се

изправи на задните си крака. Логан дръпна силно командната ръкохватка, зави остро и успя да избегне мятащите се копита на коня, докато се приземяваше. Ездачката поуспокои коня, за да скочи на земята, и се втурна към Логан, който беше кацнал доста неумело заради ъгъла на заход и сега се надигаше. Шокирани минувачи нямаха сили да откъснат очи от тях.

- Идиот такъв, какви, за бога, ги вършиш? За малко да ме убиеш, и мен, и коня ми! Откъде, дявол да те вземе, се появи? - разкрещя се тя на Логан, цялата поруменяла от гняв и шок.

- Много се извинявам, много. - Логан се изправи и изтупа сивкавия прах на Сентрал Парк от дрехите си.

- Ранена ли сте? Дайте да ви помогна.

- Не... Разкарай си гадните ръце от мен, смотаняко.

Жената цапна гневно Логан, но ръцете є трепереха. Той отстъпи, на лицето му бе изписано примирение. Тя замълча, пое си дълбоко дъх и го погледна предпазливо.

- Добре, добре... Не бързайте.

Джони, на няколко метра от тях, се приближаваше тичешком. Жената, пребледняла под тъмната кожа, се разплака.

- Извинявайте - рече тя, - държах се грубо. Просто...

Наблюдаваше го с особено изражение.

- Познаваме ли се?

Той се усмихна.

-Не се познаваме. Просто се уплашихте. Елате, седнете.

Джони пристъпи до тях, стисна юздите на коня, докато Логан стискаше раменете на жената и я водеше към близката пейка. Танди бе започнала да се успокоява и си казваше, че ако от небето паднеше изневиделица някой мъж, готов да я смачка, то този непознат бе чудесен избор. Може и да не беше кой знае колко висок, но какво тяло, каква стойка. Имаше широки рамене, личеше му, че е силен под тънкия гащеризон, а очите му бяха леко присвити и загрижени. Бяха тъмни очи, приветливи, но в тях се забелязваше твърдост, сила. Тя се стегна. Господи, позволяваше си да мечтае като героиня от любовните романи, които четеше майка є. Разбира се, че се сети кой е.

- В града ли работите?

- Ами... да.

Тя присви очи.

- Да не би да работите с... не.

Тя започна отново.

- Ами да, вие сте шефът на Джийни. В „Блумингдейл", нали?

Домашни потреби?

- За съжаление не съм.

Тя го погледна подозрително.

- Сигурен ли сте? Много приличате на...

Логан се усмихна и кимна на Джони, който също кимна в отговор и извади мобилния си телефон. Пристъпи няколко крачки напред и Танди се заслуша в разговора му.

- Джони Стоукс се обажда. Трябва ни стая, незабавно...

- Каква стая? Никъде няма да тръгна с вас, вие можехте да ме убиете. Може и да ми се струвате познат, но това не означава, че...

Тя замълча. О-хо. Джони Стоукс. Вдигна поглед към другия мъж, седнал до нея и се ококори.

- Господи. Вие сте...

Логан кимна. Жената се беше сетила. Не се случваше за пръв път - хората често го бъркаха със свои познати, махаха му на улицата и предполагаха, че са се запознали или на някой коктейл, или пък са съседи. Той подаде ръка.

- Логан Барнс. Приятно ми е.

Тримата влязоха през стъклените врати на хотел „Ройъл", Джони и Логан от двете страни на замаяната жена, чийто кон бе отведен от собственика на конюшнята след поредното обаждане на Джони. Изглежда познаваше какви ли не хора в цял Манхатън. Почти нямаше нещо, което да не може да уреди или осигури в рамките на града. Достатъчно бе да прегледа набързо имената в мобилния си телефон, да набере, да стисне нечия ръка или просто да кимне с глава. Влязоха в хотела.

Посрещнаха ги двама почтително усмихнати портиери в еднакви униформи, с ръкавици в цвят слонова кост. Отвориха стъклените врати с един замах, а бледо сивите им цилиндри

кимнаха едновременно.

Щом влязоха във фоайето, консиержът* пристъпи към тях усмихнат, протегнал напред ръка.

- Добре утро, господин Барнс - поздрави човекът и зачака нареждания.

- Добро утро, Матю. Прекрасен ден, нали?

- Наистина е прекрасен, господине. Приготвил съм апартамент за гостенката ви, както пожелахте. - Той погледна младата жена, върху която Логан едва не се приземи, вече потиснала гнева си, макар да бе все още замаяна от случилото се. - Заповядайте, мадам, последвайте ме.

Логан отпусна ръка на рамото є, топла също като усмивката в тъмните му очи. Тя поомекна. Той бе невероятно чаровен мъж и още докато бяха в парка, тя се подразни, щом усети, че гневът й се стопява прекалено бързо, когато той грижовно я настани на задната седалка на автомобил с шофьор, за да я откара в хотела (беше чувала, че е един от най-хубавите в града).

- Много се извинявам за това, което се случи. След малко ще ви донесат чисти дрехи. Апартаментът е запазен до края на седмицата. Поръчвайте каквото желаете от рум сървис. Матю, консиержът, ще се грижи за вас - ако искате резервация или някаква друга помощ. Ние с господин Стоукс имаме среща, на която трябва да присъстваме.

Консиержът, изправен зад бюрото си, є кимна. Усмивката на жената стана по-широка. Виж ти! Танди Стийн, секретарка от Куинс, която пестеше, за да може да язди в Сентрал Парк веднъж на две седмици, се озова в апартамент в хотел „Ройъл"!

Не само това, ами бе гостенка на господин Логан Барнс от телевизията. И на Джони Стоукс, в когото бяха влюбени всички момичета от офиса. Веднага щеше да позвъни на приятелките си. Докато консиержът я водеше по сивия мрамор пред рецепцията, студеният камък, украсен с инкрустации от нещо, което много приличаше на седеф, но просто бе невъзможно да е седеф, тя вече съставяше на ум менюто, което щеше да си поръча от рум сървис. Огромна вратна пържола, сочна и кървава с горчица и пържени картофки. За начало порция стриди, защото никога досега не беше пробвала. Щеше да похапне и от онези малките сладки в пастелни цветове, които изглеждаха толкова симпатични, сякаш специално правени за някоя дама. Обърна се и намигна на Логан. Ако винаги ставаше така, когато хората падаха от небето и едва не те убиваха, то тогава тя нямаше нищо против.

Откъсът е предоставен със съдействието на издателска къща "Сиела".