Китайският второкласен спален вагон е конструиран по типично китайски начин: всички заедно. По размери е колкото стандартен български вагон, а спалните отделения са колкото нашенските купетата. Разликата е, че врати към тези отделения изобщо няма, само са поставени вертикални прегради между тях. Няма стаички, така да се каже. Коридорът, който минава покрай тях, е общо пространство, където са поставени падащи седалки, така че, ако не ти се лежи, да си седнеш и да зяпаш през прозореца. И дума не може да става за каквото и да било лично пространство. От двете страни на всяко отделение има легла, но не на два, а на три етажа! Последният - трети етаж, е досами тавана, така че е трудно да заемеш друго положение, освен хоризонтално. Долните етажи са по-облагодетелствани, защото разполагат с повече жизнено пространство. Аз, разбира се, се паднах на третия етаж.
Леглата са твърди, но чаршафите и възглавниците са чисти, миришат на прано и се спи съвсем удобно. Когато влязох във вагона, сгорещен и потен, лъхна ме приятна хладина, от която стана ясно, че вагоните са климатизирани. Намерих си определеното на билета място и се огледах за местенце по багажната решетка над главите ни, за да поставя раницата и чантата. Никаква надежда. Докъдето стига погледът - куфари, торби, кошници, чували, чанти и пр.
Стоварих багажите в коридорчето до своето отделение, където си останаха до края на пътуването. И това препятствие мина. Сега оставаше да отгатна къде да сляза, но най-после си поотдъхнах с облекчение. Забелязах, че кондукторката, която ми провери билета, обслужва само нашия вагон. В една тетрадка си водеше списък кой къде е и къде ще слиза. От време на време се появяваше с една метла и смиташе черупките от орехи, останките от пилешки крака и прочeе боклуци, пръснати по масичките и по земята. Дръпнах я настрана и със знаци я попитах кога трябва да пристигнем в Джинхуа. Подадох ѝ лист и тя написа 18,30.
Известно време погледах китайския пейзаж, който се изнизваше покрай нас, докато влакът ни отнасяше на юг. После ми се приспа, взех със себе си компютъра, за да не го задигне някой, и по тясната желязна стълба се покатерих на леглото. Видя ми се много комфортно, особено когато се изтегнах по гръб и турих ръце под главата си. В пет и половина отново се пренесох на седалката в коридора и се загледах този път в спътниците си. Имаше ги всякакви. Младежи, тръгнали по екскурзии, стари бабички, които се катерят по металните стълби към леглата си, майки с пискливи деца, прашни работници...
От време на време се появяваха продавачи, които бутаха тенекиени колички и предлагаха широк асортимент от апетитни неща. Пилешки пръсти, свински шишчета с подправки и соев сос, задушени зеленчуци с месо и ориз, студено говеждо и какво ли още не. Около мен се гощаваха богато. Един младеж, седнал наблизо, около петнайсет минути старателно си приготвя юфка с най-различни подправки, а когато дойде ред да я яде, се справи с нея за минута-две, и то по толкова звучен начин, че във вагона не остана човек, който да не е разбрал какво се случва на нашата маса.
От другата ми страна една фина девойка с голяма охота унищожаваше сноп пилешки пръсти, които стискаше в ръка като букет полски цветя. Ситните костици, които останаха след това, бяха толкова добре огризани, сякаш една седмица са ги глождили термити. Едно немирно китайче създаде големи главоболия на баба си. От време на време се втурваше по коридора и се качваше в леглото на произволно избран пътник. В това време бабата търчеше подире му и викаше гръмогласно. Завличаше обратно непослушното хлапе, което се хилеше доволно. И така всеки десетина-петнайсет минути.
Стана шест и половина, от Джинхуа няма и помен. Изведнъж се случи нещо много странно. На юг, пред нас, небето внезапно притъмня сякаш от буреносни облаци, а под тях стана тъмно като черна нощ. В същото време на север зад нас си оставаше все така светло, като по ранен здрач. Изви се буря, заспускаха се дебели вертикални светкавици и заваля. Навлязохме в тъмната зона и внезапно стана непрогледна нощ.
В седем кондукторката ми направи знак да се глася за слизане. Най-после! Метнах раницата, излязох в коридора и след малко вече се мъдрехме на гара Джинхуа. Като се изхлузих от влака, веднага ме удари ужасна жега, подсилена от много висока влажност на въздуха. Домъкнах се до чакалнята, където ме посрещна Лили, преподавателка от университета. Метнахме се на едно такси и след десет минути лудешко шофиране по тъмните улици се озовахме пред сградата, в която щях да живея, специално пригодена за чуждестранни преподаватели, както ми казаха.
Самата сграда бе просторна и с две крила, свързани чрез мостчета на всеки етаж. Изглеждаше пуста, никакви лампи не светеха уютно в прозорците. Минахме през елегантно отворено фоайе, в центъра на което се плискаше голяма локва, тъй като малко преди това беше валяло поройно. Такива неща, разбира се, не правят впечатление на китайците. Моето жилище се оказа на третия етаж. Бях нетърпелив да го видя, защото все пак то щеше да ми е дом за година и половина. Щракнах ключа, влязох и за пръв път огледах новото си жилище.
28 август. Обзавеждането е отлично, а мебелите изглеждат съвсем нови. Имам всичко необходимо, дори въртяща се дървена закачалка, повечето куки на която са изкъртени. Леглото е възтвърдо - точно по мой вкус. С една дума, живее се. Голямо предимство е близостта до центъра на града и до всички магазини.
Щом стоварих багажа на пода, помолих Лили да ме заведе до някой близък магазин, че бях много гладен, а нямах и троха за ядене. Отидохме в едно малко магазинче на две минути път и там си купих два пакета юфка, дето само я заливаш с гореща вода. Не взех друго, защото нямаше никакви съдове, в които да готвя. Взех и една метална паница, както и чифт клечки за хранене - първите ми елементарни прибори! С Лили се разбрахме да се видим отново на следващия ден, за да ме разведе из центъра на града и да ми покаже едно друго.
Върнах се в апартамента и след като хапнах набързо се заех да го огледам по-добре и да разопаковам раницата. Нагласих нещата криво-ляво и вече нямаше какво да правя. От умора и недоспиване ми беше криво и песимистично.
Легнах си, но успях да заспя едва към три.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК Колибри.
