Свършено ли е всичко между мен и Мари? През лятото преди нашата раздяла прекарах няколко седмици в Шанхай, не беше точно командировка, а по-скоро пътешествие, макар че Мари ми бе поверила нещо като мисия (но не искам да изпадам в подробности). Когато пристигнах в Шанхай, на летището ме чакаше Чжан Сянчжъ, бизнес партньор на Мари. Бях го виждал само веднъж преди това в офиса на Мари в Париж, но веднага го познах - разговаряше с униформен полицай точно зад будките за паспортен контрол. Беше на около четирийсет години, бузест, с подпухнало лице, с гладка бакърена кожа и носеше много тъмни слънчеви очила, които закриваха горната половина на лицето му.
Чакахме куфара ми край лентата за багаж; едва бяхме разменили няколко думи на развален английски и той ми подари мобилен телефон. Present for you - каза той и тези негови думи ме хвърлиха в крайно недоумение. Не разбирах защо толкова бързо ми даде мобилен телефон, оказионен, много грозен, убито сив, без опаковка и упътване. За да ме локализира непрекъснато, да следи всяко мое пътуване и да ме държи под око? Не знам. Следвах го мълчаливо по коридорите на летището, изпълнен със смътно безпокойство, подсилено от уморителното пътуване и от напрежението поради пристигането ми в непознат град.
След като излязохме през автоматичната врата на летището, Чжан Сянчжъ махна с ръка и един чисто нов сив мерцедес плавно паркира пред нас. Когато натовари куфара ми в багажника, той накара шофьора - млад тип, чието почти незабележимо присъствие граничеше с отсъствието - да седне на задната седалка, а самият той се настани зад волана. След това Чжан Сянчжъ ме подкани да заема удобната предна седалка с кремави кожени облегалки, която миришеше на ново, докато той си играеше с дигитално копче, за да регулира климатика, който меко замърка в купето. Подадох му плика от здрава амбалажна хартия, който ми бе поверила Мари и който съдържаше двайсет и пет хиляди долара в брой. Той го отвори, плъзна палец по ръбовете на банкнотите, за да ги преброи набързо, затвори плика и го пъхна в задния джоб на панталона. Закопча предпазния си колан и бавно напуснахме летището, поемайки по магистралата за Шанхай. Всички мълчахме. Той не говореше френски, а и английският му беше много слаб.
Носеше сивкава ризка с къс ръкав и златна верижка на врата, на която висеше медальон с формата на стилизирани драконови нокти. Все така държах в скута си подарения от него мобилен телефон, чудех се какво да правя и се питах защо бе ми го дал (просто подарък за добре дошли в Китай?). Знаех, че от няколко години Чжан Сянчжъ извършва операции с недвижими имоти в полза на Мари, може би съмнителни и незаконни - наемане и пренаемане на търговски площи, прекупуване на строителни терени в отчуждени зони; всичко това определено намирисваше на корупция и подмолни комисиони. След първоначалните си успехи в Азия, Корея и Япония Мари се насочи към Хонконг и Пекин, след което пожела да придобие нови витрини в Шанхай и в Южен Китай, с планове в напреднал стадий да отвори филиали в Шънчен и Кантон. Но никога досега не бях чувал Чжан Сянчжъ да е свързан с организираната престъпност.
Наближихме хотел „Хансен", където ми бе резервирана стая; Чжан Сянчжъ паркира мерцедеса във вътрешния двор, свали куфара ми от багажника и ме заведе на регистратурата. Той нямаше нищо общо с резервацията ми, която бе направена от туристическата агенция в Париж (едноседмична формула с включен хотел, към която бях доплатил една допълнителна седмица за мое собствено удоволствие), но бе поел всичко в свои ръце и не ми остави никаква възможност за действие. Каза ми да седна на едно канапе по-встрани и се яви сам на регистратурата, за да съобщи за моето пристигане. Чаках го до входа пред цял ред унили прашни растения, които линееха в сандъчета, и го гледах как уморено попълва регистрационната ми карта.
По едно време угрижено дотърча при мен, размахвайки свободната си ръка, и ми поиска паспорта. Върна се на регистратурата, а аз проследих с безпокойство паспорта си, който минаваше от ръка на ръка - страхувах се да не изчезне внезапно като при игра на „тука има, тука нема" в ръцете на някой от многобройните служители, които се суетяха зад тезгяха. След още няколко минути Чжан Сянчжъ се върна при мен с магнитната карта за моята стая, поставена в червено-бяла картонена обложка и украсена с елегантни идеограми, но не ми я даде, а я задържа в ръка. Взе куфара ми и ме прикани да го последвам към асансьорите на път към моята стая.
Хотелът беше тризвезден, тих и чист - никого не срещнахме на моя етаж; следвах Чжан Сянчжъ по дългия пуст коридор; количката на някоя от чистачките бе препречила пътеката. Чжан Сянчжъ пъхна магнитната карта в апарата на бравата и влязохме в тъмната стая; пердетата бяха спуснати. Понечих да запаля осветлението във вестибюла, но електрическите ключове се въртяха на празно. Посегнах към нощната лампа, но и в спалнята нямаше ток. Чжан Сянчжъ ми посочи малко устройство в стената до входната врата, в което трябваше да се пъхне картата, за да се включи електричеството. Той бавно плъзна картата в прореза като за показно и тогава светнаха всички лампи наведнъж, включително в дрешника и в тоалетната; в банята се събуди вентилатор, а в стаята шумно заработи климатикът.
Чжан Сянчжъ дръпна пердетата и постоя на прозореца, замислено загледан в паркирания долу на двора нов мерцедес. После се обърна. Помислих, че ще си тръгне, но не би. Седна на фотьойла, кръстоса крака, извади личния си мобилен телефон от джоба и без ни най-малко да се смущава от моето присъствие (чаках прав в стаята, бях уморен от полета, искаше ми се да взема душ и да се изтегна на леглото), започна да набира някакъв номер, следвайки буквално инструкциите на синкава телефонна карта, поставена в равновесно положение на бедрото му, върху която бяха написани буквите ІР, последвани от идеограми и кодове. Първите му два опита да набере кода се провалиха, но на третия път той успя и рязко замахна с ръка, за да се приближа или по-скоро да притичам до него, след което бързо ми набута телефона в ръката. Не знаех какво да кажа, къде да говоря, с кого ще говоря, на какъв език, но по едно време чух женски глас, който каза „ало" явно на френски, ало, повтаряше гласът. Ало - казах накрая аз. Ало - отвърна тя. Недоразумението беше тотално (започваше да ми призлява). Мари?
Втренчил очи в мен, Чжан Сянчжъ ме подканваше да започна разговора, повтаряйки, че отсреща е Мари - Мари, Мари, повтаряше той, сочейки към телефона, - и най-сетне проумях, че е набрал номера на Мари в Париж (служебния, защото той нямаше друг неин номер) и че разговарям със секретарката на шивашката фирма „Allons-y Allons-o". Но въобще не ми се искаше да говоря с Мари точно сега, в присъствието на Чжан Сянчжъ. Чувствах се все по-зле, прииска ми се да затворя телефона, но не знаех кое копче да натисна, как да прекъсна разговора и набързо му подадох апарата като нажежен предмет, който ми пари на пръстите. Той сухо хлопна капачето на мобилния и се замисли.
Взе телефонната карта от бедрото си, удари я леко няколко пъти в опакото на ръката като че ли я изтърсваше от прахта, и ми я подаде от разстояние, без да става от фотьойла. For you - каза той и ми обясни на английски, че ако искам да се обаждам, трябва да си служа само с тази карта, да набирам номер 17910, после двойка, за да чуя инструкциите на английски (единицата била за мандаринския диалект, ако съм искал), после номера на картата, пин кода 4447 и накрая 00 за чужбина, 33 за Франция и т.н. Understand? - попита той. Казах, че разбирам, горе-долу (принципа, не и подробностите). Ако съм искал, трябвало да се обаждам само с тази карта - винаги - натърти той и като ми посочи стария стационарен телефон, поставен върху нощното шкафче в стаята, тръсна повелително глава в смисъл на „не" и това движение бе като заповед, като команда. No - каза той. Understand? No. Never. Very expensive - продължи той - very very expensive.
През следващите дни Чжан Сянчжъ се задоволи само с едно-две обаждания по мобилния телефон, който ми бе подарил, за да разбере как съм и да ме покани на обяд. Откакто бях пристигнал, прекарвах повечето си дни в Шанхай сам, не правех кой знае какво, никого не познавах. Разхождах се из града, хранех се, където ми падне, шишчета от силно подправени бъбреци по тротоарите, паници гореща супа с фиде в претъпкани долнопробни закусвални, понякога по-изтънчени ястия в ресторантите към големите хотели, където дълго разглеждах менюто в празните кичозни салони. Следобед спях в стаята си и излизах едва привечер, щом въздухът поне малко се освежаваше. Крачех в хладната нощ по Нанджин Роуд, потънал в мисли, безразличен към шумните оживени магазини, осветени от пъстри неонови тръби.
Реката сякаш ме привличаше като магнит, непрекъснато се озовавах на крайбрежния булевард Бунд, неизменно посрещан от морския въздух и пръските вода. Минавах през подлеза и бавно се шляех по протежение на реката, вяло плъзгайки поглед по фасадите на старите европейски сгради с осветени покриви, озаряващи нощта със зеленикав ореол, чиито бледосмарагдови отражения трептяха по водите на Хуанпу. На другия бряг, отвъд вълните, замърсени с растителни отпадъци, кал и водорасли, гниещи в тъмнината и блъскани от величествения прибой, прорязваха небето като линиите на дланта футуристичните очертания на небостъргачите в Путонг с характерното кълбо на Ориентал Пърл, а по-далече, вдясно, като 15
че ли сърдита, скромно се очертаваше полуосветената, дискретно величествена административна сграда Цзинмао. Умислено облегнат на парапета, гледах в мрака черната вълнообразна повърхност на реката и си мислех за Мари с мечтателната меланхолия, която ни обзема, щом си помислим за любов при вида на тъмна вода в нощта.
Обречена ли беше връзката ми с Мари? И можех ли тогава да знам нещо повече по въпроса?
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК Колибри.
