"Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво.", Хуан Рамон Хименес
ЧАСТ ПЪРВА
ОГНИЩЕТО И САЛАМАНДЪРЪТ
За него да опожарява беше наслаждение. Особено наслаждение беше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите. Докато стискаше в юмруците си медната дюза на маркуча и този огромен питон бълваше своята петролна отрова срещу света, кръвта биеше в слепоочията му, а ръцете му сякаш бяха ръце на чудноват диригент, дирижиращ всички симфонии на огъня и пожара, за да превърне в пепел дрипите и овъглените развалини на историята. Над безизразното му лице бе нахлупен шлем със символичната цифра 451; в очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва; той щракна възпламенителя и сградата избухна в неутолим пламък, който запали във вечерното небе пурпурни, жълти и черни огньове.
Той пристъпи сред рояка от светулки. Как му се искаше да пъхне в пещта сладкиш на клечка, както се казваше в стария анекдот, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на полянката пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше. Лицето на Монтег се сви в болезнената гримаса на човек, който се е опарил и е принуден да се отдръпне от огъня. Знаеше, че когато се върне в пожарната станция, омацан със сажди като менестрел* (В Америка в началото на деветнайсети век се появяват пътуващи трупи от музиканти и артисти, изпълняващи негърски фолклор. - Б. пр.), ще си намигне в огледалото. По-сетне, когато си легне да спи, щеше да продължи да чувства в тъмнината тази огнена усмивка, все още сковала мускулите на лицето му. Тази усмивка никога не бе изчезвала, доколкото си спомняше - никога.
Той окачи черния си като бръмбар шлем и го излъска; грижливо окачи и огнеупорното си яке; изми се с наслаждение под душа и след това, подсвирквайки, с ръце в джобовете, прекоси горния етаж на пожарната станция и се спусна през люка. В последната секунда, когато катастрофата изглеждаше почти неизбежна, той извади ръце от джобовете и забави падането си, като се вкопчи в месинговата тръба. Плъзна се и спря със свистене точно когато токовете му бяха само на един пръст от циментовия под на долния етаж.
Излезе от пожарната станция и в среднощната тишина се упъти към подземната железница. Безшумният пневматичен влак се плъзна в своя добре смазан подземен тунел и със силна струя топъл въздух го свали пред облицования с кремави плочки ескалатор, който водеше нагоре към предградието. Подсвирквайки си, той остави ескалатора да го изведе сред неподвижния нощен въздух. Тръгна към ъгъла, без да мисли за нищо или по-скоро за нищо определено. Но още преди да стигне до ъгъла, забави крачка, сякаш изведнъж, неизвестно откъде, бе подухнал вятър, сякаш някой го бе повикал по име.
През последните няколко нощи, докато вървеше в звездната светлина към своя дом, беше изпитвал някакво извънредно странно усещане, преди да завие край ъгъла. Беше имал чувството, че миг преди да завие край ъгъла, някой е бил там. Въздухът сякаш бе зареден с особено спокойствие, като че ли някой тихичко е чакал там и само секунда преди той да се появи, се е превърнал в сянка и го е пуснал да мине.
Може би ноздрите му долавяха лек парфюм, може би по кожата на ръцете и лицето си усещаше топлина точно на това място, където нечие присъствие би могло за миг да повиши околната температура с десет градуса. Той не можеше да го разбере. Всеки път, когато завиваше край ъгъла, пред него се разстилаше белият, пуст, разкривен тротоар; само една нощ някаква сянка бързо бе изчезнала през полянката, преди още да е успял да се взре в нея или да продума.
Но тази вечер той така забави крачка, че почти спря. Подсъзнанието му, което се бе приготвило да завие покрай ъгъла вместо него, бе дочуло едва доловим шепот. Дихание? Или въздухът беше сгъстен само поради това, че там някой стоеше притихнал и чакаше?
Той зави.
Вятърът пилееше есенните листа по осветения от луната тротоар и девойката, която вървеше към него, сякаш се плъзгаше, носена от вятъра и от листата. Леко навела глава, тя гледаше как обувките й нарушават танца на листата. Лицето й беше нежно и млечнобяло, с жаден поглед, който опипва всичко с ненаситно любопитство. В този поглед се криеше плаха изненада; тъмните й очи така бяха втренчени във всичко наоколо, че никакво движение не им убягваше. Роклята й беше бяла и леко шумолеше. Стори му се дори, че чува движението на ръцете й, докато тя вървеше, че долавя този почти недоловим звук - от лекото потрепване на лицето ґ, когато тя вдигна глава и видя, че се намира само на няколко крачки от един мъж, който стои насред тротоара и чака.
Дърветата над тях силно изшумоляха и отрониха своя златист дъжд. Девойката се спря и погледна изненадано, като че бе готова да се отдръпне, но остана на място, гледайки Монтег с такива черни, блестящи и живи очи, че той се запита дали не е казал нещо удивително. Но знаеше, че устните му само се бяха помръднали, за да кажат „здравей!" - и проговори отново едва когато видя, че тя гледа като хипнотизирана саламандъра на ръкава му и диска с образ на феникс на гърдите му.
- Вие, разбира се, сте нашата нова съседка, нали? - каза той.
- А вие сигурно сте... - Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. - Вие сигурно сте... пожарникарят. - Гласът й постепенно стихна.
Колко странно го казвате!
- Аз бих... бих го отгатнала и със затворени очи - бавно каза тя.
Как? По миризмата на петрола ли? Жена ми винаги се оплаква. - Той се изсмя. - Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.
- Да, наистина - със страхопочитание каза тя.
Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне за момент.
- За мен петролът не е нищо друго освен парфюм - каза той, за да прекъсне дългото мълчание.
- Наистина ли?
- Разбира се. А защо не?
Тя се позабави, за да обмисли отговора си.
- Не зная.
Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища.
- Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Маклелън.
- Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим!
- Вие защо скитате навън така късно? На колко години сте? Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината. До него вървеше само девойката; лицето ґ сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.
- Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана - рече тя. - Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години - казва ми той, -винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.
Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:
- Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.
Той се изненада.
- А защо да ви е страх?
- Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек...
Той изведнъж видя образа си отразен в очите ґ, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните му и с всичко, всичко друго, сякаш нейните очи бяха две вълшебни късчета виолетов кехфлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим. Лицето й, сега обърнато към него, приличаше не крехък млечнобял кристал, излъчващ мека и спокойна светлина. Не, това не беше ослепяващата светлина на електричеството, но какво тогава? Не друго, а странно успокояващата, необичайна и галеща светлина на свещ!
Една вечер, когато още беше дете, електричеството бе прекъснато и майка му намери и запали единствената останала свещ и това бе кратък момент, в който той отново откри света, момент на такова прозрение, че пространството изгуби своите необхватни размери и ги обгърна уютно, и те, майката и синът, останали сами, преобразени, се надяваха, че няма много скоро да пуснат тока...
И тогава Кларис Маклелън каза:
- Имате ли нещо против, ако ви попитам откога работите като пожарникар?
- От десет години, откакто станах двадесетгодишен.
- А четете ли понякога книгите, които изгаряте.
Той се засмя:
- Това е забранено от закона.
- О, да, разбира се!
- Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей, в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори и пепелта. Това е нашият лозунг.
Те повървяха още малко и девойката каза:
- А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?
- Не! - заяви той. - Давам ви дума, че къщите винаги са били огнеупорни.
- Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и че пожарникарите трябвало да гасят пожарите.
Той се засмя.
Тя бързо го погледна:
- Защо се смеете?
- Не зная. - Той отново започна да се смее, но се сепна.
- А защо питате?
- Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и ми отговаряте направо. Нито за момент не се замисляте над това, което съм ви попитала.
Монтег се спря.
- Вие наистина сте странна - каза той, като я погледна.
- Нямате ли поне малко уважение?
- Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.
- А това за вас нищо ли не означава? - Той потупа диска с цифрата 451, зашит на ръкава на черното му яке.
- Означава - прошепна тя и ускори крачка. - А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?
- Сменяте темата!
- Понякога си мисля, че шофьорите не знаят какво е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре - каза тя. - Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже: „О, да, това е трева!" Ако му покажеш розово петно - това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една автострада. Карал с четиридесет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно?
Мислите за твърде много неща - неловко каза Монтег.
- Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога двестафутовите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само двадесет фута дълги? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.
- Не знаех това. - Монтег рязко се изсмя.
- Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.
Той не можа в момента да си спомни дали знаеше това, или не, и доста се ядоса.
- А ако погледнете нагоре - тя посочи с глава към небето, на луната има човек.
Той отдавна не бе поглеждал към луната. Те изминаха останалия път мълчаливо - тя вървеше замислена, а той, чувствайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време ґ хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома ґ, цялата къща ярко светеше.
- Какво става? - Монтег рядко бе виждал толкова светлина в една къща.
- О, нищо особено; мама, татко и чичо просто си седят и разговарят. Това е все едно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора...
- За какво всъщност говорите?
Тя се изсмя на въпроса му.
- Лека нощ! - извика Кларис и затича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачки и го изгледа с учудване и любопитство.
- А вие дали сте щастлив? - попита тя.
- Дали съм какво? - извика той.
Но тя си беше отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома й тихо се затвори.
„Щастлив! Що за глупост!" Монтег престана да се смее.
Той опипа ключалката на входната врата на жилището си и нагласи секрета. Вратата се отвори. „Разбира се, че съм щастлив! Какво си мисли тя? Не съм ли щастлив?" - запита той притихналата къща. Спря се и погледна към решетката на вентилатора в хола и внезапно си спомни, че зад нея беше скрито нещо, нещо, което сега сякаш се взираше в него. Той бързо извърна очи. Каква странна среща в странна нощ! Не си спомняше нищо подобно на нея, само оня следобед преди година, когато бе срещнал онзи старец в парка и бяха разговаряли... Монтег разтърси глава.
Той гледаше голата стена. А образът на девойката беше там - всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето й беше деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът - а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще продължи да става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.
„Е, какво?" - Монтег отправи въпроса към своето подсъзнателно „аз", към оня глупак, който понякога започваше да бръщолеви и притежаваше съвсем отделна воля, навици и съвест.
Той отново погледна към стената. Колко много приличаше лицето ґ на огледало! Просто невероятно! Колко хора познаваш, които могат да пречупят собствената ти светлина върху самия теб? Хората по-често приличат на... - той потърси сравнение и го намери в своята професия - на факли, които силно пламтят, докато изтлеят.
Колко рядко лицата на другите хора възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?
Каква невероятна способност да се отъждествява имаше тази девойка! Подобно на нетърпелив зрител в куклен театър, тя мигновено предугаждаше всяко трепване на клепача ти, всеки жест на ръката ти, всяко помръдване на пръстите ти. Колко ли време бяха вървели един до друг? Три минути? Пет? А колко дълго изглеждаше това време сега... И колко грамадна бе нейната фигура на екрана пред него; каква огромна сянка хвърляше тя върху стената с нежното си тяло! Той имаше чувството, че ако го засърби окото, тя ще премигне. А ако мускулите на челюстта му незабележимо се обтегнат, тя ще се прозине далеч преди той да е успял да го направи.
„Наистина, като си помисля сега - каза си той, - тя сякаш нарочно стоеше там, на улицата, и ме чакаше така невероятно късно през нощта..."
Откъсът се публикува със съдействието на ИК БАРД.
Книгата можете да закупите оттук.
ligalise
на 10.03.2009 в 11:20:53 #3Остап, наистина много велика книга. Преди време я пуснаха в поредицата на Труд и 24 часа, аз от там я имам и до сега поне 3 пъти съм я чел!!!
Bender
на 10.03.2009 в 11:14:42 #2Велика книга.....
The Phenom
на 10.03.2009 в 01:09:28 #1