Юли миналата година сложихме нова входна врата на блока - от тези метално-стъклените, които хващат скреж и от вътрешната страна. Досега по стъклото не беше лепено нищо, но преди два-три дни се появи некролог: десет години откакто чичо Гошо от шестия етаж си отиде.

Чичо Гошо беше доста възрастен човек с бяла коса, голям нос и тромава походка. Като малки със Слави и Пешо понякога получавахме от него по някой бонбон. Изобщо, чичо Гошо беше от хората, които, минавайки покрай футболното игрище (кой знае защо известно и като “градинка”), ще зададат някой умен въпрос (като например: “Вие от Славия ли сте или от Левски?”) вместо да ни се скарат, че вдигаме шум между два и четири. Некрологът ми напомни за него и за доброто старо време, когато бяхме малки, познавахме всички в квартала, а най-големият ми проблем беше, че Слави е ЦСКА-р.

И все пак, о, и все пак! Некролозите остават варварска традиция, която най-вече травматизира и четящите, и пишещите. Не стига ли мъката, че някой близък си е отишъл, та трябва да се разлепват и афиши? Повечето хора всъщност биха предпочели да бъдат оставени на мира; всяка разлепена хартийка просто добавя малко ужас в мъката. Разбира се, някой може да каже, че некролозите информират, но в света на мобилните телефони това някак не върви.

В по-древни времена (шейсетте години) нравите са били други, неприлично може да е било да страдаш или да се радваш тихо. Но сега всичко е наопаки - обществото вероятно вече ни има достатъчно доверие, че реагираме правилно при сватби и погребения и всъщност отдавна не е необходимо да правим демонстрации.

С времето некролозите намаляват, но все още се появяват на най-странни места. Група родители например се бяха оплакали, че оградата на близката детска градина се е превърнала в място за залепване на печални вести. Родителите имат своето право: освен че очевидно навеждат децата (все едно от тях може да чете и да разкаже на другите) на тежки мисли, некролозите неминуемо говорят за някакви ужасно добри хора, които са ни напуснали завинаги. От тези текстове всяко нормално дете би заключило, че смъртта е приоритет единствено и само на добрите, скромните (когато мен ме възпитаваха, скромността се броеше за много положително качество), работливите и всеотдайните хора. В същото време мама, татко и учителката искат да станеш точно добър, скромен, работлив и всеотдаен. Tова всякак ще те накара да се замислиш, особено ако си на шест.

Некролозите учат и на безпомощност. Например: “Двайсет години безутешни без теб”. Разбира се, че не забравяме отишлите си близки, но посланието към по-младите членове на човечеството все пак е по-добре да бъде, че трябва да се справят с всичко. С всичко.

Най-сетне, стандартните текстове са малко неуважителни. Виждали ли сте някъде написано: “Три години без Еди Кой Си. Беше страхотен пич!”? Не, той може и да е бил страхотен пич и невероятен чаровник, може да е имал милион качества, но неизбежно ще се появи като добър, скромен, работлив и всеотдаен човек. Може даже и да е бил абсолютно копеле и да е биел жена си по три пъти на ден, но тя ще бъде задължена да напише некролог и в него да спомене доброта, скромност, трудолюбие и всеотдайност.

Традицията на некролозите е оцеляла на много малко места и някак си се надявам, че ще изчезне и в България. Така хората действително ще могат да почиват в мир, а близките им ще могат да страдат на спокойствие.

http://nicodile.wordpress.com/