Ана усети, че се разболява, докато пътуваше в трамвая. Носеше сив вълнен пуловер, но дори и той не я спаси. Докато седеше на дивана в стаята си, главата й тежеше. Тялото й беше топло и безволево, а в устата нямаше вкус.

Беше следобед и в къщата нямаше никой. Можеше да ходи в тъмния коридор и дъските да скърцат под краката й. Можеше да седи загърната в одеало на двора и да диша пролетта във въздуха. Но не искаше. Разболяваше се и гледаше с безразличие през прозореца задния двор на съседната къща.

„Всички са на работа – тя е на работа, той е на работа...” Можеше да се разходи из техните стаи. В хладилника имаше парче от неговата баница. Вкусна баница, която майка му носеше и от която тя винаги си чупваше тайно. Сега и баницата не я блазнеше. Легна и затвори очи. Под клепачите пареше.

Колко време стана откакто той дойде? Май два месеца, а може и повече да бяха. Тогава мислеше, че най-после ще могат отново да се сближат след пет години неясни отношения.

Ана отвори очи и погледна снимката в рамка на стената. Беше й я подарил много отдавна той. Толкова отдавна, че като я видя в стаята й, не я позна. Така де, явно му трябваше време, докато се сети, че я обича.

Вечер обаче той гледаше телевизия в стаята на нейната приятелка. Вечеряха всички там. Там слушаха музика. Разбира се, че Ана нямаше телевизор, маса или музикална уредба. Ана също прекарваше време в другата стая. Един ден той поиска нейната приятелка да му ушие шапка. Тя му уши шапка и двамата много се забавляваха с това. Но нали нейната приятелка имаше шевна машина…

Тя си измери температурата – 38 градуса, че и малко повече. Потърси хапчета в пликчето с лекарства, което държеше в скрина. Намери парацетамол с изтекъл срок на годност. Нищо, нейната приятелка като се прибере, ще се погрижи за нея. Ще иде до аптеката, ще й направи чай. Би изпила чаша чай с много лимон, но се чувстваше толкова изтощена, че само успя да се обърне на другата страна в леглото. Докато тя се прибере, може да поспи малко.

В стаята бе станало сумрачно. Ана лежеше в полусън, а в главата й се прескачаха откъслечни мисли. Спомни си как преди няколко сутрини видя приятелката си да излиза от неговата стая. Тя отиде в банята да си измие зъбите. А от стаята му със сини завивки звучеше сутрешен джаз. Ана седеше в кухнята и чу как той запуши. Беше светла пролетна утрин, слънчеви петна подскачаха по кухненския плот. Ана излезе от кухнята и се прибра в стаята си. Отвори гардероба и се помъчи да си избере нови дрехи.

Стори й се, че някой влезе в стаята й, но когато отвори очи, беше сама. Видя, че под прага има светлина и трепна. „Значи наистина някой се е прибрал”. Чуха се гласове. Отвориха и затвориха гардероба, изтракаха ключове. Пуснаха телевизора, в банята зашуртя вода. Някой изнесе чинии и се разсмя.

Сърцето й се разтуптя. Тя се надигна от леглото, светна нощната лампа. Ослуша се пак. В коридора беше утихнало. Тя си попипа лицето – гореше. Краката горяха, корема, ръцете, всичко. Домъчня й. Взе термометъра и го изтръска. Погледна го, но го остави на масичката без да си премери температурата. Усещаше, че изгаря. Помисли си, че трябва да си направи компрес с оцет или да се повие с мокри чаршафи. Спомни си как майка й налагаше мокра кърпа на челото й, когато боледуваше като малка. Или й носеше леген с гореща вода и морска сол и седеше при нея. За болните трябва да се грижат.

Ана потърси бутилката с вода и глътна малко – имаше отвратителен вкус. Горките й вътрешности как ли се пържат сега. Мина й през ума, че от много висока температура човек може да умре. Това й се видя толкова страшно, че се разхлипа.

В коридора отново се чуха стъпки и тя замря в очакване някой да влезе при нея. Искаше да отиде при приятелката си и да й каже, че трябва да й направи компрес и да постои при нея. Шумът отвън неясно заглъхна.

Тя отметна завивките и стана с усилие. Тресеше я. Загърна се с одеалото и се дотътри до вратата. Излезе в коридора и почука на вратата на приятелка си. Никой не отвърна. Тя почука пак и отвори. В стаята беше тъмно. Тихата музика и гласовете идваха от друго място…

Отиде в кухнята, извади бутилката с оцет и го изля в една паница. Взе кърпа и се върна в стаята си. Легна и потопи кърпата в паницата, докато се напои. Изстиска я неумело и направи локвичка около паницата. Разтри тялото си с кърпата. Намокри я пак и покри с нея лицето си. Огънят бушуваше с все сила. Но Ана вече не мислеше за това. Топеше кърпата в оцета и я налагаше отгоре си. Беше решила, че като й мине треската, ще си потърси друга квартира.