Животът е една стълба - тръгваш отдолу, за да стигнеш горе, а за горе всеки си мечтае.

Раждаш се, тръгваш на училище, растеш. И колкото повече растеш, толкова повече се разочароваш. Розовите очила на детството падат и зад тях лъсва калта и сивотата на ежедневието.

Но нали трябва да сме позитивни. Всеки младеж тръгва с ударните думи: „Аз ще успея! Ще уча, ще работя, ще стана някой!".

Е да, ала с всяка година този ентусиазъм спада и спада, и спада, докато един ден не се събудиш на 60 с пенсия от 70 лева в претъпкания градски транспорт със закърпена найлонова торбичка.

Но за щастие още не съм на 60, казвам си: "Това е далеч, има време, дотогава ще съм НЯКОЙ, няма да съм като този възрастен човек!". Затова избрах да уча и да работя. И то какво - журналистика! Продавам се, продавам си мислите, в момента си продавам и живота. Не питайте за колко ги продавам - ще ви стане смешно, ако не жал!

Снощи майка ми дойде с думите: "Защо не станеш сервитьорка?". Това ме закопа! А най-тъжното е, че е права.

В България йерархията е така направена, че хамалската работа е по-добре платена от интелектуалната. Все повече мои познати се хващат да бачкат по складове, сервизи и заведения и все по-малко остават тези с розовите очила, че в България могат да постигнат кариера.

Някои успяват, ала вариантите при тях са два - или мама и тате шефчета, или биват експлоатирани и тъпкани, но стискат зъби, защото пък без огризки е още по-зле.

И тук си задаваш въпроса - какво прави страната за нас, младите? Защо да оставаме, след като за тази смешна статийка, която всеки от вас може да напише, в друга държава ще ми бъде заплатено двойно по-добре? Защо? От любов към родината?

Както се казва: "Обичам Родината, но мразя държавата!". Наистина я мразя, на 20 съм и вече не ми се живее. Нямам шанса да живея, а го искам и се опитвам.

Трагичното е, че не съм само аз, много сме, всички сме. Всеки се опитва и бива спъван по всевъзможни начини от тези по-горе.

Не знам къде отивам, гледам към Европа с влажен поглед и си мечтая някой ден да стигна до най-горното стъпало и да има на кой да извикам: "Аз съм някой!".