Утрин е. Зората вече разлива своя карамел върху спокойното море, а звездите се превръщат в бледи отпечатъци от пръсти по изсветлялото небе. Първите сънени чайки изпълват простора, огласяват го с приказките, които морето е изписало с мидички по брега през нощта.

Тя нежно сплита пръсти в неговите. Сякаш се страхува, че това е красив морски сън, че е момент на съвършенство, който просто ще отмине. За една въздишка време. Потреперва. А той я прегръща и притиска до себе си. Вървят по влажния пясък и стъпките им не оставят следи. Чувства се толкова безметежна. Чувства желанието му с всяка една фибра на тялото си, иска да се удави в неговата страст и топлина. И тя го желае, но вече е сутрин, рано е. Или пък може би твърде късно.

Сядат върху морския бряг, сгушва се в него. "Знаеш ли, най-накрая прочетох "Малкият принц", който ми подари, помниш ли?"

Тя му се усмихва и го пита: "Разбра ли, че боата е изяла слонът?"

"Това си го спомнях от преди."

Тя се замисля. "А успя ли да намериш най-накрая своята роза?"

Той само се усмихва и се заглежда някъде в пространството. "А ти намери ли твоя малък принц?"

Иска й се да му отговори като в онази вечер, когато за последно бяха заедно, че отдавна го е намерила. Но замълчава. Не й се иска нищо да развали съвършенната красота на момента. Моментът, в който отново са заедно. След толкова много време. Заради някаква капризна прищявка на съдбата, която ей сега ще свърши.

Сгушва се още по-силно. Той започва да я целува. Целува гърдите й. Докосва я...

... Вече е сутрин. Двамата стоят мълчаливо, сякаш всичко, което трябва, вече е казано и почувствано. "Трябва вече да вървим. Да поспим малко, все пак ти си тръгваш следобед. Чака те път." казва той. А тя тъжно се усмихва. "Да, аз си тръгвам, а ти оставаш. Но както беше казал, ако наистина е писано, съдбата отново и отново ще пресича пътищата ни." Те стават полека и се отправят всеки към своя хотел, всеки към своята действителност, в която не могат да бъдат заедно.

А двата им силуета остават прегърнати върху пясъка...

 

На отсрещния тротоар

На пешеходната пътека светна червено. Колите се раздвижиха, зашумяха нетърпеливо, оставяйки след себе си болезнени белези по мокрия паваж.

Тя подръпна яката на палтенцето си, за да не позволи на мразовития вятър да се промъкне отдолу. Извади една носна кърпичка и започна лекичко да попива влажността в крайчетата на клепачите. Не, не плачеше. Виновен беше този сковаващ студ, който насълзяваше очите й, караше я да се чувства още по-безнадеждно студена и празна. Не, не беше щастлива... И все пак не плачеше, защото не можеше да си позволи да развали перфектния си грим, да размаже маската на силна и самоуверена жена, която слагаше всеки ден... защото имаше нещо по-важно от нея самата, за което трябваше да се бори...

...Той внимателно сви чадъра си и се загледа мрачно в надвисналата над града сивота. Да, със сигурност пак щеше да завали. И точно днес да трябва да остави колата си... усещаше влагата да се просмуква навсякде, дори в скъпия му костюм и това го карше да се чувства все по-уязвим и безпомощен.

Да, беше абсурдно, млад преуспяващ мъж, който имаше всичко, и на който непрекъснато липсваше нещо. Най-важното. Само да знаеше какво точно бе то...

... Тогава я видя. Отсреща, на тротоара. Красива, стройна фигура, леко подръпваща яката на палтенцето си и избърсваща очите си с носна кърпичка. Зачуди се дали плачеше. Какво бе успяло да я натъжи и нарани така? Очите му несъзнателно търсеха нейните, призоваваха ги да му разкрият отговора...

... Тя го усети. Докосна я като внимателна и нежна ласка. После я обля като горещо желание... да разкрие тайните й, да разбере спомените, а после да ги изтрие и да създаде нови...

В момента, в който погледите им се срещнаха, пешеходният светофар засия в зелено. Хипнотизирани и почти бездиханни, те се понесоха в забързаната и нервна тълпа. Един към друг. Без да откъсват очи, чувствайки че ако това стане магията на мига ще отлети, а невидимата нишка, която ги теглеше един към друг, ще бъде прекъсната. Толкова близко, почти на една ръка разстояние...

..."Мамо!!" Тя видя синът си да cе затичва, промушвайки се пъргаво през тълпата минyвачи с присъщата си детска енергичност. Той я прегърна и хвана ръката й. „Мамо, вече съм голям и мога сам да се прибирам от училище, нали?". Тя се усмихна и го целуна леко натъжена...

... "Хей, няма да чакам сто години да се качиш, все пак сме на пешеходна пътека!!" каза съпругата му нетърпеливо и раздразнено, защото не я бе видял по-рано."Реших да дойда да те посрещна, защото се сетих, че днес си без кола и ще закъснеем за събирането!"

Той само се усмихна мрачно и въздъхна, качвайки се в луксозната кола..

... А над града заваля първият сняг...